СЕНКИТЕ

- Можеш да ги донесеш тук - каза, докато му ги подаваше. -След като ги попълниш, бих могла да ги предам на братята.

Той сгъна молбата и я пъхна в тънкия си анорак.

- Благодаря.

А после свали шапката си и й се поклони.

Когато се изправи, Парадайз най-сетне успя да го види както трябва и направо занемя. Имаше дълбоко разположени очи с цвета на съвършено ясно небе и тъмни ресници и вежди. Бузите му бяха леко хлътнали, защото беше много слаб, ала това само подчертаваше мъжествената структура на костите му. Устата му...

Ако с останалото беше привлякъл вниманието й, сега направо я срази. Добре, че беше седнала.

- Как се казваш? - избъбри, докато той се обръщаше.

Непознатият отново нахлупи шапката си.

- Крейг.

Парадайз се изправи и протегна ръка.

- Аз съм Парадайз... е, сигурно вече го знаеш, защото го видя върху молбата, която попълних. - Страхотно, ето че беше започнала да бръщолеви. - Приятно ми е да се запознаем, Крейг - каза, когато той дори не помръдна.

Той кимна веднъж, а после си тръгна, оставяйки я да си стои с протегната ръка.

Изчервена, Парадайз седна... и си даде сметка, че около петима души бяха станали свидетели на случилото се. И сега до един бяха погълнати от това, да прелистват списания, мъчейки се да изглеждат заети. Един от по-възрастните мъже дори взе целия брой на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и го разтвори пред лицето си.

Е, и тя можеше да се преструва на заета.

Затрака по клавиатурата, докато се опитваше да прикрие смущението, от което цялата беше пламнала.

Никога преди не го бе виждала. Нито веднъж. Може би току-що бе дошъл от Древната страна, само че колко вероятно беше това? Огромната част от населението живееше във и край Колдуел от колко отдавна? Пък и нямаше акцент. Така че трябва да беше... непознат, естествено. Но несъмнено беше аристократ, след като бе чул за тренировъчната програма, нали?

Парадайз хвърли поглед към свода, откъдето беше влязъл, и установи, че й се иска лично да донесе попълнената си молба.

Кой беше той...

- Парадайз?

Тя подскочи. И се обърна към баща си, който бе изникнал от нищото.

- Да? - Давайки си сметка, че гласът й звучи почти както обикновено, а нали уж все още му беше ядосана, тя се прокашля. - С какво мога да ти помогна?

Сякаш той бе просто още някой, за когото трябваше да се погрижи.

- Искам само да видя как си.

В държанието му нямаше нищо агресивно. Всъщност изглеждаше разтревожен. Проклятие. Парадайз искаше да продължи да му се сърди.

Тя въздъхна.

- Добре съм, татко.

- Справяш се отлично. Наистина. Всичко върви толкова гладко. Кралят е много доволен, а аз толкова се гордея с теб.

Типично в негов стил - невъзможно бе да му се сърдиш, когато ти излизаше с тази своя версия на извинение.

- Мога ли да ти донеса нещо за хапване или пийване?

- Ти не си доген, татко.

- Може би имаш нужда от почивка.

- Не. - Парадайз направи физиономия. Изправи се на крака. Заобиколи бюрото. - Направо ме побъркваш.

Прегърна го, защото той бе дошъл за това, а после се отдръпна.

- Наред е Остер, син на Сание.

Тя махна към въпросния мъж, който се изправи. Баща й стисна ръката й за миг, а после се залови с официалните си задължения.

Следвайки примера му, Парадайз отново седна. Погледна към компютъра пред себе си. Все така - чувствайки се като в клетка.

Ала какво можеше да направи? Въпреки че, строго погледнато, баща й не би могъл да я спре (беше пълнолетна, а на молбата не пишеше, че жените се нуждаят от съгласието на някой по-възрастен мъж, за да кандидатстват), тя се чувстваше като парализирана.

Трудно бе да се разбунтуваш срещу родителите си, когато ти е останал само един от тях.

И той е всичко, което имаш на този свят.

* * *

Селена ненавиждаше всичко в прегледа, вземането на кръв, рентгеновите снимки. И се чувстваше гадно заради това. Доктор Джейн бе много внимателна и невероятно мила. Ала да си седи, облечена в една от онези болнични нощници, докато я бодат и ръчкат, въртят насам-натам и снимат, бе, като да гледа отблизо обратното броене до някакъв взрив. Освен това не можеше да понася изкуствената лимонова миризма на антисептика, който използваха навсякъде.

Както и това, че й беше студено дори когато завиха краката й с одеяло.

Да не забравяме и ярката светлина на лампата над главата й.

Ала най-трудното не бе онова, което я заобикаляше. А писъкът, който напираше в нея и който тя с огромно усилие сдържаше да не изскочи навън.

- Добре, мисля, че това беше последната снимка - каза доктор Джейн иззад бюрото си.

Върху компютърния екран се виждаше призрачният образ на коляното на Селена, но тя отказваше да го погледне.

Остана легнала, докато доктор Джейн не се върна и отмести рентгеновата машина. Тогава се изправи, а лекарката взе плаката изпод крака й и я постави настрани.

- Е... а сега какво? - попита Селена.

Беше вцепенена. Скована от студ. Потна. Ала най-вече бе схваната. И не само в ръцете.

- Нека разгледам снимките заедно с Мани. И тогава ще дойдем да си поприказваме.