СЕНКИТЕ

След като се облече, той се увери, че огънят е напълно угаснал, и излезе. Докато затваряше след себе си, внезапно си помисли колко невероятно странно бе, че толкова важни неща в живота му се бяха случили на това случайно място: тук бе открил брат си, срещнал бе Рив... а сега и тази вечер.

Дематериализира се и се върна в имението, приемайки физическите си очертания в двора. Докато гледаше огромната каменна постройка с готически водоливници, покачени на куличките, витражни прозорци и сенки, спотайващи се в ъглите, си даде сметка, че преценява колко е сигурна и как би могла да бъде отбранявана.

Така че, да - мислеше си да доведе майкен.

Само че какъв живот би имала тук? Той все още беше в ужасно състояние заради Трез и Селена. И какво щеше да стане, ако единственият начин да опази брат си от с’хийб, бе двамата да тръгнат по света, без никъде да се задържат задълго?

Щеше ли и тя да бъде част от този живот на бегълци? Ами ако с’хийб я откриеха при тях? Щяха да я убият, преди да е успяла да мигне.

И въпреки това Ай Ем я желаеше до полуда.

Още една ситуация, в която нямаше как да излезе победител.

Точно от каквото имаше нужда.

* * *

Задникът на Рейдж се беше схванал.

И нищо чудно - откога седеше на този камък и се взираше през гората към стъклената къща на Асейл? От часове. Докато онзи тип не правеше нищо друго, освен да премята разни хартии на бюрото си.

Поне наркопласьорът си имаше свестен стол, в който да се настани.

Рейдж погледна часовника си. Много скоро щеше да се съмне.

- Времето ни изтича, момчета.

Тъкмо когато се канеше да извади телефона си и да провери как вървят нещата при Ви, който следеше двамата братовчеди на дилъра, братът се материализира пред него, а рейндж роувърът, с който двамата пласьори бяха тръгнали, се появи на алеята, отвеждаща към къщата.

- Къде ходиха? - попита Рейдж.

- В центъра. Отидоха в един навес за лодки на реката. Доколкото можах да видя, никой не дойде да се срещне с тях. Напълно е възможно единият да се е дематериализирал от там за малко и да е отишъл другаде. Нямам представа.

Ви разтърка очи, сякаш бяха напрашени, и Рейдж попита:

- Братко, кога спа за последен път?

Ви отпусна ръка и се замисли, сякаш решаваше задача от висшата математика.

- Беше... ъъъ... искам да кажа... ами беше...

Рейдж погледна към вратата на гаража, която тъкмо се затваряше.

- Прибраха се за деня. Да се изнасяме от тук.

- Какво направи Асейл?

- Освен дето взе цял куп дрога?

- Значи, не е излизал?

- Не. Поигра си с документите си и на два пъти говори по телефона за не повече от трийсет секунди, но иначе през цялото останало време си бъркаше в носа. - Той потупа Ви по рамото. - Ще ни паднат в ръцете утре вечер.

Ви все още ругаеше, когато двамата си тръгнаха и се отправиха към дома през студения нощен въздух. Когато пристигнаха в двора, завариха Ай Ем да се взира в имението, сякаш очакваше Годзила да се появи отнякъде и да го стъпче, замитайки всичко с шипестата си опашка.

- Хей, мой човек, добре ли си? - попита Рейдж.

Ай Ем подскочи.

- Мамка му.

Вятърът промени посоката си, довявайки миризмата на сянката до него, и Рейдж повдигна вежди. Другият мъж беше пропит с миризмата на жена... и нямаше предвид някой от онези парфюми, които се продаваха по магазините.

Мамка му, и още как.

Откакто познаваха Ай Ем, той никога не бе обръщал никакво особено внимание на жените. Нито пък на мъжете. Рейдж си имаше теория: според него горкото копеле страдаше от синдрома на Фюри - състояние, при което единият от братята бе толкова прецакан, че другият пропадаше в черна дупка, мъчейки се да го спаси.

За съжаление, по нищо не личеше, че нещата при Трез скоро ще се оправят. Ала Ай Ем очевидно беше направил нещо за себе си.

Оправяйки някой друг.

Браво на него, помисли си Рейдж. Крайно време бе да разпусне малко.

- Е - провлачи Ви, докато си палеше ръчно свита цигара. -Как мина нощта ти?

Очевидно и той бе усетил миризмата.

- Добре - отвърна Ай Ем.

- Мм-хм. - Ви изпусна струйка дим. - Прави ли нещо интересно?

- Не. А вие?

- Нищо - отговори Рейдж, докато тримата се отправяха към вестибюла. - Все същото.

Всъщност нощта с Асейл си беше направо вбесяваща, а на всичкото отгоре през цялото време бе чакал новини от Мери за жената, която бяха закарали в клиниката на Хавърс в кома. Нищо. Не беше чул нищичко. Дали беше жива? Мъртва?

По дяволите, беше я срещнал само веднъж - през ужасяващата нощ, в която бяха спасили нея и малкото й от мъжа, който ги малтретираше. Ала ситуацията измъчваше неговата Мери, тежеше й, а това означаваше, че тежи и на него.

Освен това от две нощи не се бе прибирал вкъщи. И започваше да става отчаян.

Мобилните телефони не бяха заместител на физическия контакт. Не и онзи, който се нуждаеше да получи от нея.

Влязоха във вестибюла и Рейдж завря лице в камерата. Миг по-късно вратата се отключи и те пристъпиха във фоайето. Последното хранене тъкмо започваше, догените бяха заети да носят храна в трапезарията, малка групичка се бе събрала на прага, а по стълбите слизаха още членове на домакинството.