СЕНКИТЕ

Ай Ем лежеше гол пред угасващия огън, тялото му -притиснато до това на майкен, краката им - преплетени, хълбоците им - все още долепени, макар и да не бяха слети в едно. Тя бе отпуснала глава върху сгъвката на ръката си, той бе подпрял своята на дланта.

- Искам да те видя отново - прошепна.

Щеше му се да й каже колко силно се нуждае от още от това специално време, това пълно откъсване от всички гадости в Колдуел, които бе безсилен да промени. Идвайки тук, той сякаш за мъничко се бе отклонил настрани, свърнал бе по друга пътека, където можеше да си почине. Не се беше преместил за постоянно... и не искаше да го прави - за нищо на света нямаше да изостави брат си.

Ала то бе достатъчно, за да му вдъхне нови сили.

- Няма да ми бъде лесно да се измъкна. - Майкен целуна връхчетата на пръстите му. - Разполагам само е още няколко дни. След като траурът свърши, ще бъде по-трудно.

- У тре вечер тогава. В полунощ.

Майкен кимна.

- Ще дойда.

Ай Ем огледа порутената колиба.

- Не. Ела в Колдуел. Да се срещнем в града.

Майкен се поколеба и той добави:

- Имам жилище. То е усамотено. Никой няма да научи, а там ще ти бъде по-удобно.

Искаше я в истинско легло. Под душа. Може би върху кухненския плот.

За да я убеди, той се наведе и намери устните й, погали ги със своите, проникна в тях.

- Следвай сигнала на кръвта ми и ще ме намериш.

Гърленият звук, откъснал се от нея, бе знак на пълна капитулация и преди да разбере какво прави, Ай Ем отново я претъркули по гръб и се озова отгоре й. Фактът, че бяха правили секс, бе толкова забележителен, че той не можеше да мисли за него, докато все още бяха заедно.

Това бе прекадено важно събитие.

Проникна в нея със стон и като наведе глава към шията й, се остави на ритъма на тласъците, които ставаха все по-мощни и по-мощни. Тялото му знаеше точно какво да прави и докато свършваше, той с изумление почувства, че се радва, задето бе изчакал именно тази жена.

Лудост бе също така да осъзнае, че част от него вече започваше да крои планове как да я освободи от с’хийб. Ето че в този списък вече имаше двама.

Ноктите й се забиха в гърба му, а бедрата й още по-силно стиснаха хълбоците му, когато тя достигна собственото си освобождаване, от което в тялото му изригна нов взрив от наслада, докато той свършваше отново.

След това рухна върху нея.

- Извинявай - промълви, мъчейки се да открие сила за нещо друго, освен за това, да диша. - Тежък съм.

- Не, тежестта ти ми харесва. - Тя плъзна ръка по кожата му. - Усещането ти е толкова силно, колкото си и ти.

- Не искам да си тръгвам.

- Аз също.

Ала най-сетне не му остана друг избор. Огънят беше угаснал и започваше да става студено, но най-важното бе, че не искаше майкен да си има неприятности, задето не се бе явила, за да изпълни задълженията си.

Поне не трябваше да се тревожи за нея и наближаващата зора. Тогава би откачил.

Надигна се, излизайки от женствеността й, и си даде сметка, че тя е пропита от миризмата му. Мамка му.

- Какво не е наред? - попита тя, впила маслиненозелените си очи в него.

- Трябва да те измием. - Само че в проклетата къща нямаше течаща вода. - Следващия път ще го направим в Колдуел.

- Ще внимавам. В покрайнините на Територията има горещ извор. Мога да се измия там.

- Ами одеждите ти? - Ай Ем й подаде купчинката плат и изруга. Бяха изпомачкани. Разкъсани. Изцапани с пръст. - Проклятие.

Трябваше да сложи дрехите й на закачалката. Какво си беше мислил, по дяволите?

Изправи се и й помогна да се облече, намести долната й одежда, закопча горния слой с месинговата закопчалка, тръсна качулката и мрежичката й.

- Нека аз - каза и посегна да покрие косата и лицето й.

Ненавиждаше да я забули, стомахът му се разбунтува, устата му пресъхна - от това още по-ясно си даде сметка, че я изпраща обратно в Територията, сама и беззащитна. А после направи крачка назад и огледа онова, което бе така грижливо изгладено и чисто, когато бе дошла... а сега бе станало на нищо. Струваше му се, че бе взел нещо, което не му принадлежи, и я бе съсипал, докато го правеше.

- Нека да се върна с теб - каза той. - Да се уверя, че ти...

- Така ще ми е по-трудно. С мен всичко ще бъде наред. През всичките тези години съм се научила да се крия.

След това вече нямаше кой знае какво да си кажат, не съществуваха думи, които биха го накарали да се почувства дори малко по-добре за всичко това.

Ай Ем изруга и като я улови за ръката, я изпрати до вратата.

- Бъди внимателна. Това е опасно място.

- Ще бъда.

Майкен понечи да му се поклони, но той я спря.

- Недей. Не го прави. Ние сме равни, ти и аз.

За миг тя просто се взираше в него. Усещаше го въпреки мрежичката, която скриваше очите й.

- Не сме - отвърна най-сетне. - Уви, не сме.

С тези думи тя прекрачи прага и изчезна, преди да е успял да я спре. И докато студеният вятър брулеше голото му тяло, Ай Ем бе скован от болка... ала тя не беше физическа.