СЕНКИТЕ

- Не знам. Не си спомням да съм забелязала нещо. Ала преди се опитвах да не обръщам никакво внимание на онова, което се случваше. Не исках да мисля за него. - Тя погледна към доктор Джейн. - Съжалявам, че не дойдох да ме видиш, нали се сещаш, след като...

Доктор Джейн махна с ръка.

- Господи, момиче, не се тревожи за това. Тук няма някакви строго определени правила и ти трябва да постъпваш както ти се струва правилно. Хората трябва сами да управляват живота си.

- Има ли нещо, което бихме могли да направим за мен? Нещо, което... би трябвало да сторим?

Лекарката дълго забави отговора си.

- Ще бъда откровена с теб.

Ясно. Нямаше какво да се направи.

- Ще ти бъда задължена.

- През последните четиресет и осем часа много от нас се опитаха да намерят решение. Мани се свърза с човешките си контакти. Аз разговарях с Хавърс. Рив се обърна към симпатите, а Ай Ем ми изпрати съобщение, че е проверил при с’хийб.

- И нищо?

- Хавърс бе запознат единствено със случаи на локализирани проблеми, като пристъпи на артрит, засягащи пръстите или коленете, таза или раменете. Нищо с толкова сериозни симптоми, засягащи целия организъм като при теб. Той лекува пациентите си с противовъзпалителни и обезболяващи и въпреки че е опитал дори някои от лекарствата на хората, не е постигнал никакъв напредък, когато става дума за превенция или лечение. Симпатите и сенките също не са запознати с този проблем.

Палиативни грижи¹⁴. Това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

- Можеш ли да ми кажеш колко време ми остава?

Доктор Джейн поклати глава.

- Бих могла да проверя възпалителните ти маркери. Ала нямам с какво да ги сравня, а и доколкото разбирам, епизодите

настъпват много бързо. Това говори, че става внезапно, като земетресение.

Двете все така обикаляха залата, отиваха към далечния край, където имаше врата с надпис СТАЯ ЗА ЕКИПИРОВКА И ФИЗИОТЕРАПИЯ.

- Предполагам, че би трябвало да се върнем и да проверим моите... е, нали се сещаш. - Селена описа кръг във въздуха с ръка. - Възпалителни неща.

- Бихме могли, ако искаш. Според мен най-важното е да правиш това, което те кара да се чувстваш подкрепяна и спокойна.

- Добре.

Миг по-късно почувства как доктор Джейн взе ръката й и я стисна и когато погледна към нея, бе слисана от емоцията върху лицето на лекарката. Такава неприкрита тъга и болка, която стигаше толкова дълбоко.

Селена я накара да спрат.

- Вината не е твоя.

Тъмнозелените очи обикаляха залата, без да се спират върху нищо.

- Просто... искам да помогна. Искам да ти дам всички онези дълги години, които ти се полагат. Искам да живееш. И това, че не мога да намеря решение... Толкова съжалявам, Селена. Толкова много съжалявам... и ще продължа да се боря. Ще продължа да опитвам, да търся...

Като че ли бе най-естественото нещо на света да обвие ръце около лекарката и да я притисне до себе си.

- Толкова съжалявам - задавено каза доктор Джейн.

По-късно Селена щеше да си даде сметка...

...че това бе първото й сбогуване.

* * *

На майкен не й беше никак лесно да намери къщата. Планината не беше проблем. Източният склон - също. Миризмата на огъня не би трябвало да е проблем, защото дори когато беше в молекулната си форма, обонянието й беше силно, а едва ли имаше нещо по-ясно доловимо от пушек в есенна нощ. И все пак се бе оказало трудно. Беше пътувала във въздуха, търсейки, търсейки...

Съвсем малко я беше деляло от това, да се обърне и да поеме назад, докато в нея се разливаше болезнена тъга... ала в този миг вятърът бе донесъл мирис на пушек и тя го бе последвала, черпейки сили от него, приближавайки се към източника му.

И ето я и къщата, за която той й беше казал.

Беше се приближила до нея, оставайки в енергийната си форма, носейки се над обраслата земя. Заобиколила бе неголямата простичка постройка, за да се увери, че вътре наистина бе той и само той.

Приемайки физическите си очертания, тя се приближи до входа и почука, а когато не получи отговор, отвори вратата.

Той беше приклекнал до огъня и се грижеше за пламъците. В миг едрото му тяло се изправи и треперливата светлина зад него го обгърна като в аура.

Докато майкен прекрачваше прага, вятърът улови вратата и я затвори с трясък, който я накара да подскочи.

- В стаята беше студено - дрезгаво каза той. - Опитвам се да я постопля.

Достатъчно бе да го види, за да забрави напълно къде се намира. Би могла да бъде в пустинята, насред океана, на северния полюс и изобщо не би забелязала.

- Ела по-близо. - Той я повика с ръка. - До огъня.

Тялото й му се подчини без колебание, макар че отиваше при него, не при пламъците. А когато застана до него, той се поотдръпна, сякаш не искаше да я притеснява.

- Нека ти намеря нещо за сядане.

Преди да успее да му каже да не си прави труда, той се приближи до едно легло и вдигна дюшека отгоре му, заедно с няколко груби одеяла. Подреди ги грижливо и отново се отдръпна.

Сексът, който струеше от него, беше неустоим.