СЕНКИТЕ

Отправил очи към небето, той гледаше как дъхът му излиза на облачета, които се издигаха нагоре и изчезваха. Образът на танцуващите Трез и Селена беше като куче, забило остри зъби в сивото му вещество, споменът отказваше да помръдне... и срам го беше да си признае не защото си мислеше за всичко, което брат му щеше да изгуби, нито защото се боеше какво ще прави с горкото копеле, когато нещата завършеха зле.

Вместо това се чудеше...

Мамка му, чудеше се какво ли бе усещането. Да държиш жена така близо до тялото си, че уханието й да изпълва ноздрите ти, ръцете ти да почиват на раменете, на кръста, на хълбоците й. Искаше да знае какво ли бе да повдигнеш лицето й към своето и...

Добре, трябваше да спре дотук.

Защото нищо такова нямаше да се случи с него. Нито сега. Нито след половин час, ако отидеше в къщата в планината. Нито след седмица, месец, година...

Като по даден знак връхлетя леден вятър. Сякаш Вселената искаше да подчертае самотата и студа, които го заобикаляха.

Звукът от отварянето на входната врата го изтръгна от мислите му. Харесваше Мани, ала нямаше желание да го види, когато докторът дойдеше да си прибере колата...

Само че не беше той.

А Трез. Взе стъпалата тичешком и пое през двора.

Мамка му.

Ай Ем стисна телефона си, в случай че се наложеше да се обади на... на когото и да било.

- Хей, тя...

Така и не можа да изрече „...добре ли е?“. Брат му го прегърна с всички сили.

- Толкова ти благодаря за тази вечер.

В първия миг Ай Ем не знаеше как да реагира. Двамата с брат му не бяха по прегръдките.

- Толкова се радвах, че си там. Означаваше толкова много за мен.

Ай Ем трябваше да се прокашля.

- Аз, ъъъ...

Трез го стисна още по-силно.

Предпазливо Ай Ем вдигна ръце и ги обви около брат си. Движението бе адски странно, но когато най-сетне го прегърна, усети как Трез потрепери.

Съжалявам, човече - каза той наум. - Не искам да ти се налага да преживяваш всичко това.

Студеният вятър продължаваше да духа и след един дълъг миг двамата се отдръпнаха един от друг. Трез си беше свалил якето и сега напъха ръце в джобовете на панталона си.

- Получих съобщението ти. Кофти ми е, че стоварих всичко на теб.

- Всичко е наред.

- Не, не е.

- Трез, ти трябва да бъдеш със своята жена и да се грижиш за нея. Няма нищо по-важно от това. Всичко друго са празни приказки.

Тъмните очи на брат му се фокусираха върху нещо над лявото рамо на Ай Ем. А може би то, каквото и да бе, беше над ухото му.

- Честно ти казвам, дори не знам защо си губиш времето с мен - измърмори Ай Ем.

- Искам повече за теб.

- Ако нямаш нищо против, работата в „Салваторе“ си ми харесва.

Брат му прикова очи в неговите.

- Не говоря за това и ти го знаеш.

Сега беше ред на Ай Ем да напъха юмруци в джобовете си.

- Достатъчно приказки. Върви при своята жена.

Трез беше твърдоглаво копеле, което обикновено никой не можеше да отклони от онова, което си беше намислил, ала както винаги, Ай Ем знаеше как да му въздейства.

Трез се обърна, ала беше изминал едва половината от разстоянието до стълбите, когато спря и погледна през рамо.

- Недей да пропиляваш целия си живот заради мен. - Той поклати глава. - Аз не го заслужавам, а ти заслужаваш много повече от това.

Ай Ем направи физиономия.

- Стига си мислил. Размърдай си краката.

- Запитай се какво ще остане за теб, когато аз си отида. Ако си откровен със себе си, не вярвам, че отговорът ще ти хареса повече, отколкото на мен. И не ми излизай с дежурното „всичко ще е наред“. Никой от нас не е толкова наивен.

- Защо си губиш времето с това? Сериозно, Трез.

- Не е губене на време. Toe нещо, което те разяжда отвътре, когато обичаш някого.

С тези думи Трез отново пое към имението, изкачи каменните стъпала и изчезна през вратата на вестибюла.

Ай Ем затвори очи и се облегна безсилно на джипа. Точно сега определено не се нуждаеше от този монолог на брат си в главата си.

51

РЪЦЕТЕ НА СЕЛЕНА БЯХА ВКОЧАНЕНИ.

Застанала до плота в кухнята на имението, тя се опита да отвори кутийка с кока-кола, само за да установи, че пръстите й отказват да уловят металната халка както трябва. Вместо да освободят изрязаната част, те се плъзгаха по повърхността. Докато в главата й отекваха цял куп предупредителни сигнали, тя се опита да овладее паниката, напомняйки си, че току-що бе прекарала три часа на студа без ръкавици.

Сви пръсти в юмруци и духна върху тях, разтърси ръце. Изпука кокалчетата си. Опита се да не се вторачва за проблеми другаде в тялото си.

Дори онези, които страдаха от нейното заболяване, можеха да пострадат от леко измръзване.

Отново се зае с кутийката, а сърцето й думкаше, докато гледаше сякаш от много далеч как посяга към металната халка. Безстрастно наблюдаваше ръцете и пръстите си, сякаш бяха закачени към нечии чужди китки, направлявани от нечий чужд мозък. Металическо потракване, последвано от шипене.

Тя изпусна дъха си и трябваше да се подпре на гранитния плот. - Добре ли си?

Прикривайки залялото я облекчение, тя се усмихна на Трез, който тъкмо влизаше от трапезарията.