СЕНКИТЕ

- Как се чувстваш? - Остави четеца настрани и се приближи. - По-добре. - Горе-долу. Ето че отново се притесняваше за нея. - Ти как си?

Беше ли се променило нещо, докато той беше извън играта? Колко дълго...

- Не, нищо не се е променило. От около осем часа.

А, явно го беше изрекъл на глас.

Улови ръката й и незабелязано се опита да прецени колко силно отвърна тя на стисването му и как приседна на леглото до него.

- Има ли някаква специална причина да не ме поглеждаш в очите? - попита я.

- Гладен ли си?

- Не, особено когато избягваш въпроса ми.

Беше прекалено директен, но учтивостта и празните приказки не бяха силната му страна дори и при най-добри обстоятелства.

- Аз... ъъъ... ходих при доктор Джейн.

Кръвта му във вените се вледени.

- Защо?

- Просто исках да се видя с нея.

- И?

- Направи ми разни изследвания и...

В този момент слухът му сдаде багажа и реши да си вземе почивка.

- Извинявай, искаш ли да повториш?

Може би ако тя повтореше думите, смисълът им щеше да проникне през алармата, която отекваше в черепа му.

- ...когато сме готови да я видим.

Трез седна. Разтърка лицето си. Погледна към Селена, която се взираше в килима.

- Да отидем в клиниката, искаш да кажеш?

- И да се срещнем с тях двамата. Мани също ще бъде там.

- Добре. Аха. - Трез погледна към банята. - Първо трябва да си взема душ.

- Не е нужно да бързаме.

Да, но той изобщо не мислеше така. Стана покрай нея и се отправи към банята, където пусна водата, използва тоалетната и се пъхна под душа. Бързо се насапуниса и си изми косата, без да си даде труда да се избръсне. След това се подсуши и се върна в спалнята, обвил хавлия около кръста си.

Селена все още седеше там, където я беше оставил.

Докато минаваше покрай нея, за да отиде до дрешника си, ръката й се протегна и го сграбчи за китката. Когато най-сетне вдигна очи към него, погледът й беше уверен и толкова пронизващ, че сякаш можеше да пробие дупка в главата му. По някаква причина тази комбинация го ужаси.

- Първо трябва да говоря с теб - заяви тя.

Трез затвори очи за миг и се отпусна на колене пред нея, а част от ума му повтаряше: Не, не, не искам да го чуя. Каквото и да е, не искам...

Ръцете й, прекрасните й ръце се вдигнаха към лицето му и проследиха очертанията на челото, скулите, челюстта му. Един от палците й докосна долната му устна и той го целуна.

- Тази нощ Лукас направо откачи.

Трез се намръщи и поклати глава.

- Извинявай... какво?

- Долу в клиниката. Просто... откачи. Отрязали са част от крака му, за да го спасят... Мисля, че ще оживее. Ала той не се радва за това.

- А. Окей.

Въпреки че беше жестоко, единственото, което бе състояние да си помисли бе: „Е, и?“.

- Той иска да умре. Толкова беше ядосан, че не са му позволили.

Какво общо има това с нас - изкрещя Трез в главата си. -Кого го е грижа...

- Аз не искам да си отида - продължи Селена. - Не искам да те оставя. Част от мен дори не знае как да... искам да кажа, когато времето ми дойде, буквално не мога да си го представя.

Трез преглътна през гърло, свито като менгеме.

Преди да успее да отговори, тя прошепна:

- Ужасно ме е страх.

- О, кралице моя...

- За теб.

Когато Трез се сепна - защото това бе последното, което бе очаквал да чуе - тя взе лицето му в шепите си.

- Когато видях гнева у Лукас, омразата към света и всичко в него... уплаших се, че след като си отида, с теб ще се случи същото.

Заповядвайки си да бъде спокоен, Трез отвърна:

- Слушай, аз...

- Недей да лъжеш нито мен, нито себе си. Каквото и да кажеш сега, то трябва да бъде истината.

Което му затвори устата.

- Мисълта, че ще бъдеш изпълнен с такъв гняв, ме плаши повече, отколкото всичко, което ще се случи с тялото или душата ми. Независимо дали в края ни очаква вечен живот, или пък Небитие, онова, за което наистина се тревожа, си ти. - Очите й се впиха в неговите. - Искам да ми обещаеш - искам да се закълнеш върху сърцето си и върху моето - че ще продължиш. Че ще останеш тук заедно с Ай Ем и братята и ще им позволиш да се грижат за теб. Че няма да допуснеш скръбта да те съсипе. Не мога... няма да съм в състояние да ти помогна, така че ще трябва да ги оставиш да бъдат до теб.

- Селена, първо на първо, никъде няма да ходиш...

- Ръцете ми започват да изтръпват. Стъпалата и глезените ми също. Не мисля, че ни остава още много време, Трез.

* * *

Докато говореше, Селена изглади веждите на Трез, които заплашваха да се сбърчат. Часове наред беше упражнявала думите в главата си, мъчейки се да открие подходящата комбинация, та той да не отхвърли онова, което искаше да му каже.

То беше страшно важно. Трябваше да му каже всичко това, а той трябваше да го чуе.

- Ще ми бъде много по-трудно да се справя с онова, което предстои, ако се тревожа за теб.

Усещаше емоциите, които пулсираха в него, и изобщо не се учуди, когато черните му очи припламнаха с яркозелена светлина върху тъмното му лице... Ужасно й се искаше да може да му спести всичко това, ала не можеше.