СЕНКИТЕ

Предното помещение очевидно бе мястото, където копелетата бяха прекарвали по-голямата част от времето си. Имаше дивани, подредени в кръг, а миризмите бяха най-силни - Рейдж предположи, че през деня бяха дърпали пердетата и бяха спали тук, вместо в мазето.

Подът беше осеян с боклуци - празни кутии от куршуми, издаващи, че разполагат и с четиресеткалиброви пистолети, и с пушки. Празни бутилки от уиски. Найлонови торбички, пълни с опаковки от протеинови блокчета, шишета с ибупрофен със свалени капачки и топчета бинт, изцапани със засъхнала кръв. Отворена кутия от пица, в която бе останало едно-единствено парче... студено, но не и мухлясало.

- Вече не живеят тук - каза Ви.

- И са се изнесли на пожар - измърмори Рейдж, побутвайки едно найлоново пликче със стоманения връх на ботуша си.

Нямаше нито една раница, сак или каквато и да било чанта. И макар че шайката копелета едва ли притежаваха купища лични вещи, не бяха оставили след себе си нито един забравен чорап, резервен чифт войнишки ботуши или дори гребен.

Докато се приближаваше до подножието на стълбището, Рейдж усети, че телефонът вибрира във вътрешния джоб на коженото му яке. Не можеше да го провери точно сега обаче. Нямаше намерение да оплеска нещо в тази изоставена къща, а колкото по-навътре влизаха с Ви, толкова по-голяма бе вероятността да се натъкнат на нещо, което би могло да им коства ръка. Крак.

Живота.

Такава бе реалността на работата им и тя бе нещо, което Рейдж приемаше, защото, първо, нямаше намерение да остави когото и да било да разиграва расата или краля му, независимо дали бяха цял куп вонящи лесъри, или пък шайката задници на Кор. И второ, не беше, като да го биваше за нещо друго.

Е, освен да яде и да се чука, нещо, от чиято липса изобщо не можеше да се оплаче в свободното си време. По дяволите, дори сега, докато бяха в пълна бойна готовност, с част от ума си вече броеше часовете, които му оставаха, докато се прибереше и смъкнеше и последното късче плат от своята Мери.

Нощи като тази го караха да си представя с блаженство как я чука седем часа без прекъсване.

Тръсна глава, за да се съсредоточи, и отиде до стълбището.

- Качвам се - каза на Ви.

- Изчакай ме.

Но разбира се, той не го направи. Просто пое нагоре, поставяйки единия си крак пред другия. Вероятно глупав ход, но открай време не умееше да чака.

Просто не му беше в природата.

17

ЗАСТАНАЛ В ЪГЪЛА НА БОЛНИЧНАТА СТАЯ, ТРЕЗ СЕ ЧУВСТВАШЕ... ами като приклещен в ъгъла.

Не искаше да се ядосва на Селена. За бога, та тя едва не бе издъхнала пред очите му.

- Какво? - попита тя. - За какво мислиш?

Добрата новина бе, че през последните двайсетина минути лицето й напълно си беше възвърнало цвета, погледът й беше станал ясен, тялото й, макар и все още схванато, почти се бе върнало в нормалното си състояние.

Лошата новина бе, че речта, която му беше дръпнала на тема сексуалното му пристрастяване и решимостта му да й помогне, не беше нещо, което той искаше да слуша. И можеше само да се моли тя да не смята да продължи в този дух.

- Селена, мисля, че трябва да си починеш.

- Не се затваряй в себе си.

Той прокара ръка по главата си. Прииска му се да имаше дългата коса на Рот, та да има какво да задърпа сега.

- Виж, не искам да споря с теб.

- Кажи ми тогава, че греша. Въпреки че не го вярвам. Просто кажи нещо. Каквото и да е.

Трез направи физиономия и поклати глава.

- Аз ще си вървя и...

- Трез...

- Не, няма да го направим.

- Защо? Ако разполагаме с хиляда нощи, какво ни пречи да проведем един донякъде неловък разговор сега?

- Това е много повече от неловко, сладурче. - Господи, сам чуваше остротата в гласа си. Усещаше напрежението в тялото си. - Да, мисля, че ще намина по-късно...

- Нищо няма да се е променило, когато се върнеш. - Тя махна с ръка и за миг Трез бе толкова благодарен, че е в състояние да се движи, че забрави за какво говорят. - Разстоянието няма да ни помогне.

Сърцето му задумка. Сякаш се страхуваше или нещо такова. Само че не беше това.

Наистина. Не беше.

- Какво искаш да кажа? - промълви той. - Подскажи ми думите и аз ще го направя. Всичко, само и само това да приключи.

- Какво криеш от мен?

- Нищо.

Дълго мълчание.

- Добре - предаде се тя.

Страхотно. От това му стана мнооооого по-добре.

Как бе успял толкова бързо да стигне от облекчение, че тя бе оживяла, до това напрежение?

Нямаше намерение да й съобщи новината от с’хийб. Тя си имаше предостатъчно свои тревоги и последното, което й трябваше, бе да се страхува, че палачът на кралицата всеки момент може да го окове във вериги и да го замъкне обратно в Територията.

- Селена, чуй ме... - Той поклати глава. - Дали се срамувам от онова, което правех е всички онези жени? Абсолютно. Дали съжалявам за това? През цялото време. Дали вярвам, че съм омърсен? Според моята култура съм омърсен до дъното на съществото си. Ала трябва да знаеш, че понякога развратникът си е просто развратник. Безразборният секс си е просто безразборен секс. Нагонът ми беше силен и нямаше какво друго да направя.

Извърна поглед, проследявайки дъските на пода.

Тишината беше по-оглушителна от писък.