СЕНКИТЕ

- Не искам да разчитам на теб - дрезгаво каза на глас. - Ала нямам друг избор. Точно както ти трябва да сториш това за мен, ако искаш да овладеем положението с Трез. Ако онази жена издъхне, той ще бъде мъртъв до час.

- Жена? - Когато Ай Ем не каза нищо повече, С’Екс изруга. Двамата с него сте истински трън задника ми, да знаеш.

- Съвсем същото изпитвам аз към теб и твоята кралица.

- Нашата кралица. Ти си оставаш част от с’хийб, независимо къде живееш.

Естествено, това, че Трез ще се върне в Територията и ще се подчини на астрологическата карта, бяха празни приказки, ала Ай Ем трябваше да се възползва от козовете, с които разполагаше, а С’Екс вероятно беше достатъчно пиян, за да не се замисли прекалено сериозно върху мотивацията му.

И направо да не повярваш - взе, че подейства.

Палачът изруга и като отметна чаршафите, скочи от леглото. За миг погледът на Ай Ем се плъзна по татуировките му. Исусе. От гърлото до глезените, от раменете до китките, тялото му беше покрито с бели символи. Липсваха единствено по лицето, топките и пениса му. Дори Ай Ем беше впечатлен. „Мастилото“ всъщност беше отрова, която обезцветяваше кожата. Повечето мъже се гордееха, че са издържали болката и неразположението, причинени от малкия символ на семейството им, нарисуван върху рамото, или името на онази, с която бяха обвързани, вдълбан над сърцето.

Фактът, че С’Екс беше преживял всичко това, бе видимо потвърждение, че е кораво копеле. Или мазохистичеи психопат.

Ай Ем го остави да се облече и отиде в хола. Приближи се до стъклената врата на терасата и погледна към нощния Колдуел: пръските светлина, осеяли хаотично небостъргачите; двете успоредни линии от червени стопове и бели фарове, следващи извивките на река Хъдсън; един-два самолета, блещукащи високо над хоризонта.

„Влизам и излизам“, помисли си той. Така трябваше да станс.

И ако имаше Бог, щеше да намери нещо, с което да помогне на Селена.

18

- ТУК ЛИ ДА ЗАВИЯ? - ПОПИТА ЛЕЙЛА, ПРИВЕДЕНА НАД волана на колата.

- Да - Тук.

Тя даде мигач и тихото цък, цък, цък на мерцедеса й напомни как Куин я беше учил да шофира. Естествено, и през ум не му беше минавало, че тя ще използва уменията си, за да откара Кор където и да било.

- Къде отиваме? - попита го.

На светлината на фаровете виждаше единствено тесен черен „път“, от двете на страни на който се издигаха плътни редици есенни дървета. Ниска каменна стена очевидно се опитваше да удържи напора на растенията, ала тесният банкет беше обрасъл с храсталаци и избуяла трева.

Псе далеч. Остават само няколко километра.

Това ли беше краят, зачуди се Лейла. Това ли беше нощта, в която параноята й щеше да се окаже основателна, нощта, в която Кор щеше да се възползва от ситуацията по начин, който щеше да нарани не само нея, но и детето й, и Куин... макар те да нямаха никаква вина.

Прескъпа Скрайб Върджин, трябваше да се махне от...

Светлината на фаровете се люшна настрани и онова, което Лейла видя, накара сърцето й да спре, а кракът й да се вдигне от педала за газта.

Беше малка къщурка, която, въпреки че мястото наоколо беше обрасло, бе просто очарователна. Имаше червена врата и с двата еркерни прозореца и двете капандури на горния етаж, тя сякаш се усмихваше, отворила широко очи. От лявата й страна се издигаше кичесто дърво със златни листа с цвета на залези, каквито Лейла бе виждала единствено по телевизията и в книгите и списанията, както и застлана с плочки пътека, отвеждаща до гостоприемната фасада.

- Харесва ли ти? - попита Кор напрегнато. Сякаш се боеше от отговора.

- Може би съм наивна - прошепна тя, - но изглежда така, сякаш тук не може да се случи нищо лошо.

- Това е къщата на пазача. Самото имение, което се намира в края на онази алея, е изоставено, но само допреди месец една стара икономка живееше тук. - Той я погледна. - Да влезем вътре.

Лейла слезе, без да гаси двигателя, но Кор се погрижи за това, като се пресегна и го изключи, докато тя минаваше пред фаровете. Когато светлината им угасна, Лейла видя, че в къщичката горят свещи... или поне предположи, че на това се дължи треперливата златиста светлина.

Когато стигна до вратата, докосна боята й. Беше избеляла

от времето, напукана, но не и излющена. С цвета на захаросана ябълка. И несъмнено - лъскава, когато я бяха поставили.

- Отвори - каза той. - Моля те.

Медното резе беше старо и изтъркано, излъскано там, където го бяха докосвали безброй ръце. Разнесе се леко изскърцване, когато Лейла натисна учудващо тежката врата, ала звукът бе по-скоро весело приветствие, отколкото зловещо предупреждение.

Не бяха свещи. А огън.

Озоваха се в дневна с ламперия от червеникаво дърво и огнище от речни камъни с най-различни размери, форми и цветове. Подът беше гол, с широки дъски, които говореха под краката й, бъбреха така, сякаш им беше липсвало да си имат компания. Лейла пое дълбоко дъх и усети миризмата на сладък пушек, а под нея - чисто, дървесно ухание.