СЕНКИТЕ

- Е, кажи ми, ако има нещо, от което се нуждаеш. - Рейдж отново отметна косата й назад. - От каквото и да е, по всяко време.

Тя се повдигна на пръсти, а той се наведе и я целуна по устните веднъж, два, три пъти. Тя бе, дори повече от сърцето в гърдите му или братята, най-важното нещо в живота му. От мига, в който за първи път му бе проговорила, а той бе затворил очи и се бе олюлял при звука на гласа й, той се бе изгубил в нея.

Ако тя не беше северът в неговия компас? Той би бил по-зле от прокълнат.

- Обичам те - прошепна. - Сега и завинаги.

- Ще се опитам да се прибера призори, но не знам как ще се развият нещата.

- Върши си спокойно работата. Ще ме държиш в течение, когато имаш възможност.

- Винаги си така изпълнен с разбиране.

Сякаш знаеше, че за него беше истински ад да бъде далеч от нея през деня.

- Ти правиш същото за мен, моя малка Мери. А работата ти тук е много важна.

Тя наклони глава на една страна, големите й очи гледаха сериозно.

- Благодаря ти. Това... това е много мило от твоя страна.

- То е самата истина. - Рейдж отново я целуна. - Върви сега. Върни се при пациентката си.

Неговата Мери улови ръката му и я стисна.

- И аз те обичам.

Рейдж остана на мястото си, загледан след нея, докато тя прекоси моравата тичешком, извади ключа си и влезе вътре. Миг преди да изчезне в къщата, му помаха.

Вратата се затвори и той си я представи как заключва и пуска резетата, уверявайки се, че всички са в безопасност. Как работи, за да подобри живота на жените и децата вътре.

След миг извади мобилния си телефон и отново го провери. Нищо. Трез все още не му беше отговорил.

Това бе второто съобщение, което беше пуснал.

Той изруга и изпрати молекулите си към някогашната къща на Дариъс. Докато се носеше натам, образът на Трез, изхвръкнал от стаята за прегледи, го преследваше. Разяждаше го.

Мамка му, надяваше се Селена да е добре.

По някаква причина това беше жизненоважно за него.

19

КОР СЕДЕШЕ СРЕЩУ ЛЕЙЛА НА ДИВАНА, А СЪРЦЕТО МУ БИЕШЕ неравномерно. Тя беше избрала да се настани на стола в ъгъла, така че светлината от пламъците достигаше единствено до краката й. Той обаче можеше да си я представи цялата - всеки сантиметър от лицето, гърлото, тялото й му бяха така познати, както и собственото му тяло.

Въпросът, който му беше задала, увисна като физическо присъствие между тях.

- Е? - попита тя. - Дойде ли... времето?

Гласът й трепереше и Кор вдигна ръка, за да разтърка лицето си. За разлика от нея, той беше облян в светлина, а не искаше тя да може да го види. Ако и така беше притеснена, видът му нямаше да помогне.

- Кор.

- Не съм животно.

- Моля?

- Никога не бих те... взел в сегашното ти състояние. Това би било животинско.

Тя си пое дъх толкова дълбоко, че той го чу въпреки пращенето на пламъците. И не за първи път усети, че ненавижда положението, в което я беше поставил. Държеше я в ръцете си с онова, което беше открил, принуждаваше я да бъде тук с него, караше я да идва отново и отново, макар да беше очевидно, че сама никога не би избрала да го стори, и въпреки факта, че то я излагаше на опасност.

Също като него, Братството на черния кинжал не прощаваше на враговете си. А според Древните закони връзките с изменници се наказваха със смърт.

А това, че миналата есен той и копелетата му бяха простреляли Рот в гърлото, определено ги поставяше начело в списъка с изменниците.

- Девет месеца - каза тя.

- Какво?

- Откакто се срещаме.

Мислите му се върнаха към началото, когато тя му бе дала да пие от китката си под онова дърво. А после, когато бе свалил оръжията си и се бе качил в колата й. Беше я целунал...

- Възбуден ли си? - попита тя.

Кор потръпна, тялото му се раздвижи, сякаш надарено със собствена воля, и хълбоците му подскочиха, преди да успее да им попречи.

- Е? - прошепна тя.

- Наистина ли искаш да ти отговоря?

- Нали те попитах.

- Да.

Възцари се мълчание.

- Съгласяваш се, че те попитах?

Кор отпусна ръка и се загледа в сумрачния ъгъл, давайки й възможност да си спомни с кого точно говори.

- Мисля, че трябва да сменим темата.

- Отговори ми.

- Вече го направих.

По звука, изтръгнал се от гърлото й, разбра, че преглъща с усилие. Изобщо не се разкая, че я бе накарал да се почувства неловко. След всички тези нощи, в които се бяха срещали (обикновено по два пъти в седмицата), никога не бе довел нещата до следващото ниво. Поне не и докато тя беше с него.

Когато останеше сам със спомена за нея? Тогава правилата бяха различни.

В този миг обаче смяташе, че границата, която твърдо възнамеряваше да прекрачи един ден, изобщо не трябваше да бъде доближавана. И си казваше, че е така заради бременността й.

Естествено, че беше заради това...

- Искам да видя.

Кор се намръщи и погледна към прозорците. Беше дръпнал пердетата. Копелетата му бяха отишли да се бият и щяха да се върнат в главната къща на имението едва малко преди зазоряване. Ала на бойното поле се стигаше до наранявания, за които понякога трябваше да се погрижат далеч от задните улички на Колдуел...

Я чакай малко. Нямаше да си събуе панталона. Така че този анализ беше ненужен.