СЕНКИТЕ

- Никога не съм срещал този Ааа, не го познавам, не ме е грижа колко е голям. Ако той ни пречи да го направим, ще убия кучия син.

- Толкова си сладък. - Селена се приведе и го целуна но устата. След което се опита да накара мозъка си да измисли нещо, каквото и да е. - Ама и аз съм една. Най-сетне мога да правя каквото си поискам, а нищо не ми идва на ума... О, сетих се!

- Кажи ми и го имаш.

- Искам да отида в „Кръговрата на света“.

Трез също се облегна в стола си.

- Ресторанта?

- Аха. - Тя избърса устата си с една салфетка. Искам да вечерям в „Кръговрата на света“.

- Това е онзи, който се върти и се намира на върха па...

- Най-високата сграда в Колдуел! Видях го по телевизията веднъж, докато правех компания на Лейла в стаята й. Можеш да седиш до прозореца и да виждаш целия град, докато се храниш. - Тя се намръщи, когато го видя да преглъща с усилие, и то не защото беше лапнал голям залък каша. - Добре ли си?

- О, да, абсолютно. - Той кимна и изду мъжкарски гърди. - Смятам, че идеята е страхотна. Ще накараме Фриц да направи резервация за тази вечер. Имам известно влияние в този град, така че няма да е проблем. А те сервират вечеря до десет часа.

Селена се усмихна и си се представи - облечена в една от одеждите си на Избраница, с хубава прическа и нормално тяло... и Трез, седнал насреща й на една от лъскавите черни маси, които беше видяла по телевизията, със снежнобели салфетки, съвършено подредени чинии и сребърни прибори, които грееха на светлината на свещите.

Съвършено.

Романтично.

И никакви болести.

- Толкова се вълнувам.

Следващата хапка, която сложи в устата си, бе сладка, сметанена и най-съвършената... Как го наричаха хората? За-кус-ка?

Нямаше никакъв смисъл. Но кой го беше грижа.

- Отиваме на среща, нали? - осъзна тя изведнъж. - Слава на Скрайб Върджин, имам среща!

Трез се засмя и звукът отекна в широките му гърди.

- И още как! А аз ще се държа с теб като с кралица. Моята кралица.

Докато и двамата се хранеха с апетит, Селена си помисли в колко странен емоционален пейзаж се беше озовала: дълбоки долини на отчаяние, последвани от ширнали се панорами, толкова емоционално чисти и красиви, че за нея бе чест да ги има. Сякаш животът й, със своята съкратена продължителност, беше навит като руло плат - в началото може и да бе гладък и съвсем обикновен, ала сега бе набразден от прекрасни вълни.

Би предпочела лукса на това, да разполага с векове. Ала сега, в този момент, тя се чувстваше така неизмеримо жива. По начин, който не бе познавала преди.

- Благодаря ти - каза изведнъж.

- За какво?

Тя прикова поглед в купичката с овесена каша, усетила как бузите й поаленяват.

- За тази вечер. Това е най-прекрасната нощ, която съм имала някога.

- Все още не сме отишли никъде, кралице моя.

- Въпреки това - тя погледна в тъмните му очи - е най-прекрасната нощ в целия ми живот.

28

АЙ ЕМ СЕ СЪБУДИ ОТ МИРИЗМАТА НА СУПА. УМЪТ МУ НИТО ЗА миг не си губи времето е глупости от рода на „Сънувам ли?“. Въпреки факта, че беше изгубил съзнание заради сътресение на мозъка, не му се губеше нито една секунда от онова, което го беше вкарало в тази килия в палата на кралицата: нито преобличането пред каменния двойник на Линкълн, нито тайното проникване в Територията, нито ударът по главата, последван от краткото му свестяване по-рано.

Супата обаче го изненада. Тя бе нещо, което помнеше от детството си - смесица от тиква и сметана, подправки и ориз. Освен това в килията имаше още една миризма. Същата, която бе нахлула в ноздрите му, когато жрецът бе дошъл, за да провери белега му.

Отвори очи и...

...се сепна.

До него беше коленичила една майкен, или прислужница, покрита от глава до пети в бледосините одежди, които отговаряха на ранга й; мрежичка закриваше лицето й, така че той не можеше да различи нито чертите, нито очите й. В ръцете си държеше изящен дървен поднос, върху който имаше купичка, лъжица, гарафа и чаша, както и голям къс хляб.

Никакъв жрец. Никой друг освен тях двамата.

Ай Ем отново си пое дъх... и си даде сметка, че тя трябва да бе влязла с придворния служител по-рано, без той да я забележи.

Оттласна се от пода и едва тогава забеляза, че е гол. Все тая. Не искаше да я накара да се почувства неловко, но ако гледката не й харесваше, можеше да си върви.

Не че тя го гледаше. Главата й бе покорно наведена, както я бяха учили.

С’Екс очевидно имаше намерение да се погрижи за него, докато е в плен... или поне да го опази жив. Засега. За миг на Ай Ем му дожаля за горката жена, чието обществено положение очевидно бе толкова ниско, че я пращаха сама при потенциално опасни мъже, без да ги е грижа за безопасността и пола й.

Но разбира се, в йерархията на с’хийб тя не струваше нищо. Тъжно. Само че той си имаше свои проблеми, за които да се тревожи. Без да обръща внимание на прислужницата, нито на това, че е гол, той се изправи и се приближи до паравана в далечния ъгъл. Там се намираше санитарната част и той се възползва от нея, получавайки поредното напомняне, че вече не си е вкъщи.