Северно сияние

— Така ли? А кои са родителите ти?

Лира отново се запита за скрития смисъл на въпроса.

— Били са граф и графиня. Загинали са при въздушна катастрофа някъде на север.

— Как е фамилията им?

— Баща ми е граф Белакуа. И е брат на лорд Азриел.

Демонът на старата дама, голям ален папагал, пристъпи от крак на крак, сякаш започваше да губи търпение. Любопитството на възрастната гостенка беше разпалено до такава степен, че Лира сметна за най-благоразумно да се махне. Тя се усмихна очарователно и продължи нататък.

Докато минаваше край една групичка от неколцина мъже и една млада жена, тя дочу думата Прах и тутакси наостри уши. Вече се беше движила достатъчно в обществото, за да схване кога мъжете и жените флиртуват, и започна да ги наблюдава с интерес, макар че споменаването на Праха я вълнуваше далеч повече. Тя се приближи и се заслуша. Мъжете явно бяха учени, а от начина, по който жената ги разпитваше, Лира заключи, че сигурно е студентка.

— Открили са го московитите. Ако вече го знаете, кажете ми — обясняваше мъж на средна възраст, а младата жена го гледаше с възхищение. — Един учен на име Русаков. Затова оттогава ги наричат частиците на Русаков. Елементарни частици, които по никакъв начин не влизат във взаимодействие с останалите и много трудно се откриват. Но най-странното е, че хората изглежда ги привличат.

— Наистина ли? — попита жената с разширени очи.

— А още по-странно е, че някои хора ги привличат по-силно от други. При възрастните притеглянето е по-силно, отколкото при децата. Поне докато пораснат. Всъщност, това е единствената причина… — той замълча за миг и сложи доверително ръка на рамото на жената, — …единствената причина за създаването на Жертвения съвет, както би могла да ви каже нашата домакиня.

— Наистина ли? Значи е свързана със Съвета?

— Мила моя, тя е Съветът. Това е изцяло неин проект…

Мъжът понечи да каже още нещо, но в този миг улови погледа на Лира. Тя го гледаше без да мига. Може би той беше пил повече, а може би просто искаше да впечатли жената, защото изрече:

— Бас държа, че малката дама знае всичко по този въпрос. Ти си защитена от Жертвения съвет, нали, миличка?

— О, да — съгласи се Лира. — Тук абсолютно нищо не ме заплашва. Докато живеех в Оксфорд, имаше много опасни неща. Например цигани — те крадат деца и ги продават на турците като роби. А в Порт Медоу при пълнолуние се появява върколак, който идва от стария женски манастир в Годстоу. Веднъж го чух да вие. Освен това има Лакомии…

— Точно за това говоря — каза мъжът. — Така наричат Жертвения съвет, нали?

Лира усети как Панталеймон трепна, но успя да запази самообладание. Демоните на двамата възрастни, котка и пеперуда, като че не забелязаха нищо.

— Лакомии? — повтори младата жена. — Какво странно име! Защо ги наричат така?

Лира отвори уста да й разкаже някои от смразяващите кръвта истории, с които плашеше оксфордските хлапета, но мъжът я изпревари.

— Това идва от инициалите — Лондонски комитет за изкупление. Всъщност идеята е много стара. През Средновековието родителите давали децата си на Църквата, за да стават монаси и монахини. Горките хлапета били принасяни в жертва пред Бога. Идеята била заимствана оттам, докато изследвали тази работа с Праха… Както вероятно знае нашата малка приятелка. Защо не идеш да си поговориш с лорд Бореал? — попита той направо. — Сигурен съм, че ще се радва да се запознае с протежето на госпожа Колтър. Онзи с посивялата коса и демона змия.

Лира разбираше, че той иска да се отърве от нея, за да може да си говори на четири очи с младата жена. Но жената изглежда беше заинтригувана от Лира, защото го остави и се приближи към нея.

— Почакай малко… Как се казваш?

— Лира.

— Аз съм Адел Старминстър. Журналистка. Можем ли да си поговорим някъде насаме?

— Да — отвърна простичко Лира, която намираше за съвсем естествено, че хората може да искат да си говорят с нея.

Пеперудата демон изпърха над тях, завъртя се из стаята и се върна. Прошепна нещо на ухото на Адел и тя се обърна към Лира:

— Да идем да седнем до прозореца.

Това беше любимото място на Лира. Прозорецът гледаше към реката и по това време светлините на отсрещния бряг блестяха ярко и се отразяваха в придошлата тъмна вода. Нагоре по реката се движеше върволица от баркаси, теглени на буксир. Адел Старминстър седна и направи място на Лира до себе си.

— Професор Докър каза, че имаш някаква връзка с госпожа Колтър. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Каква е тя? Не си й дъщеря, нали? Щях да знам…

— Разбира се, че не. Аз съм личната й асистентка.

— Лична асистентка? А не си ли малко млада за това? Мислех, че си й някаква роднина. А тя що за човек е?

— Много е умна — каза Лира. Допреди тази вечер сигурно би казала още много, но нещата се променяха.

— Да, но аз питам за характера — настоя Адел Старминстър. — Как се държи — дружелюбно, нервно… Ти тук ли живееш, с нея? Каква е тя, когато сте сами?

— Много е добра — безстрастно изрече Лира.

— А ти какво правиш? По какъв начин й помагаш?

— Правя разни изчисления и неща от този род. Като при навигация.