Северно сияние

Панталеймон се превърна в дива котка и се заозърта в мрака със зорките си очи. Час по час той спираше с настръхнала козина и Лира тутакси свиваше встрани. Нощта беше изпълнена с шумове — пиянски смях, дрезгави гласове, ревящи някаква песен, тракане и скърцане на зле смазана машина в някакво мазе. Лира се движеше предпазливо, като се стараеше да стои в сянката и да не напуска тесните улички, а сетивата й бяха изострени и преплетени с тези на Панталеймон.

От време на време й се налагаше да прекоси някоя широка, ярко осветена улица с бръмчащи трамваи, облени в светлина под анбарните си жици. Имаше правила за пресичане на лондонските улици, но тя не се съобразяваше с тях, а когато някой й викнеше, хукваше да бяга.

Чудесно беше да е отново свободна. Знаеше, че и Панталеймон, който стъпваше тихо на меките си котешки лапи до нея, изпитва същата радост, че е навън, макар това да беше мрачният Лондон, наситен с изпарения, сажди и шум. По-нататък щеше да им се наложи да се замислят върху онова, което бяха чули в апартамента на госпожа Колтър, но още не беше дошло времето. Сега най-важното беше да намерят място, където да преспят.

На кръстовището до един голям универсален магазин, чиито ярки светлини се отразяваха в мократа настилка, имаше кафене на колела — малък фургон с тезгях под дървения кепенец, който се вдигаше нагоре като навес. Вътре светеха силни жълти лампи и се носеше аромат на кафе. Собственикът в бяла престилка се беше облакътил на тезгяха и разговаряше с двама-трима клиенти.

Съблазънта беше голяма. Лира беше вървяла цял час на студа и влагата. С кацналия на рамото й Панталеймон, който сега беше врабче, тя се приближи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на собственика.

— Чаша кафе и сандвич с шунка, моля.

— Не е ли малко късно за теб, миличка? — попита някакъв господин с цилиндър и бял копринен шал.

— Да — отвърна тя и се загледа в оживеното кръстовище. В близкия театър представлението тъкмо беше свършило и хората се тълпяха в ярко осветеното фоайе, викаха такси и се загръщаха в палтата си. Срещу него беше входът на подземната железница. Там тълпите бяха още по-гъсти, стотици хора се качваха и слизаха по стълбите.

— Заповядай, миличко — каза собственикът на фургона. — Два шилинга.

— Нека аз да платя — предложи мъжът с цилиндъра.

„Защо не?“, помисли си Лира. Можеше да тича по-бързо от него, а парите сигурно щяха да й потрябват. Мъжът с цилиндъра хвърли една монета на тезгяха и й се усмихна. Демонът му, лемур, се беше вкопчил в яката на палтото му и се блещеше към Лира с големите си кръгли очи.

Тя отхапа от сандвича си, като продължаваше да се взира в оживената улица. Нямаше представа къде се намира, защото никога не беше виждала карта на Лондон, не знаеше колко е голям и не можеше да предположи колко дълго ще й се наложи да върви, за да излезе от него.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Алис.

— Хубаво име. Искаш ли да ти сипя малко от това в кафето? Ще те стопли…

С тези думи той развъртя капачката на плоска сребърна бутилка.

— Не ми харесва — каза Лира. — Обичам само кафе.

— Сигурен съм, че никога не си опитвала такова бренди.

— Опитвала съм. И ми беше ужасно лошо. Изпих цяло шише… почти.

— Както искаш — сви рамене мъжът и наклони бутилката над чашата си. — Накъде си тръгнала така, сам-самичка?

— Чакам баща ми.

— А той какъв е?

— Убиец.

— Какъв?

— Казах ви, убиец. Такава му е професията. Тази вечер е на работа. Тук съм му донесла чисти дрехи, защото след работа обикновено целият е в кръв.

— О, ти се шегуваш!

— Нищо подобно.

Лемурът издаде тих мяукащ звук и бавно се изкатери по тила на мъжа, за да я огледа по-добре. Лира изпи кафето си с непроницаемо изражение и дояде сандвича си.

— Лека нощ — каза тя. — Татко май идва. Вижда ми се малко ядосан.

Мъжът с цилиндъра се огледа, а Лира в това време се запъти към тълпата пред театъра. Колкото и да й се искаше да се повози на подземната железница (госпожа Колтър й беше казала, че тя не е предназначена за хора от тяхната класа), мисълта да бъда хваната в капан под земята я плашеше. По-добре да остане на повърхността, за да може да бяга, ако се наложи.

Тя продължи да върви, а улиците ставаха все по-тъмни и празни. Ръмеше ситен дъждец, но дори и да нямаше облаци, небето беше прекалено осветено от заревото на града, за да се видят звездите. Панталеймон смяташе, че вървят на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

Безкраен лабиринт от улички с еднакви тухлени къщи и градинки, в които едва се побираха кофите за боклук. Огромни мрачни фабрики зад телени огради, осветени от една-единствена анбарна лампа на стената, и нощни пазачи, дремещи над мангалите си. Грозни параклиси, които се отличаваха от складовете около тях само по Разпятието над входа. Веднъж тя опита да отвори вратата на един от тях, но чу стон откъм пейката само на крачка в тъмното и побегна. Преддверието беше пълно със спящи.

— Къде ще спим, Пан? — попита тя, докато се тътреха по една улица със затворени магазини, чиито решетки бяха спуснати.

— Пред някой праг.

— Не искам да ни видят. Всички входове са толкова открити.