Северно сияние

— Вярно е. Много още може да се говори. Чувала си някога за налкайнен?

— Не. Даже и при госпожа Колтър. Какво е това?

— Нещо като призрак, дето броди из техните гори. Голям е колкото дете и няма глава. Ходи пипнешком нощно време и ако заспиш в гората, вкопчва се в тебе и не те пуска за нищо на света. Налкайнен е северна дума. И Ветросмукачите, и те са опасни. Те летят по въздуха. Понякога хвърчат на ята или се крият из трънаците. Допрат ли се до теб, цялата ти сила изтича. Не можеш да ги видиш, виждаш само блещукане във въздуха. И Бездиханните…

— Те пък какви са?

— Недоубити войници. Да си жив е едно, да си умрял е съвсем друго, но да си недоубит е най-лошо. Те не могат да умрат, но нямат сили и да живеят. И така се скитат безкрай. Наричат ги Бездиханните заради онова, което са им сторили.

— А то какво е? — попита Лира с разширени очи.

— Северните тартари им разрязват гърдите и им изваждат дробовете. Това е цяло изкуство. Правят го, без да ги убиват, но дробовете им вече не действат, ако демоните им не им правят изкуствено дишане с ръце. Затова те нито дишат, нито не дишат, нито живеят, нито са мъртви. Недоубити, с една дума. А демоните им трябва ден и нощ да се трудят, иначе и те ще загинат заедно с тях. Чувал съм, че можеш да срещнеш в горите цели отряди от Бездиханни. А за броненосците чувала ли си? Това са бронираните мечки. Нещо като полярните мечки, само че…

— Да! Чувала съм за тях! Един от мъжете снощи каза, че чичо ми, лорд Азриел, е заточен в някаква крепост и го пазят бронирани мечки.

— Така ли? А какво е правил там?

— Изследвания. Но от думите на мъжа подразбрах, че чичо ми не е на страната на Лакомиите. И са много доволни, че той е затворен.

— Е, щом бронираните мечки го вардят, няма да излезе оттам. Те са нещо като наемници, ако знаеш какво значи това. Продават силата си на онзи, който им плаща. Имат ръце също като хората и по някакъв начин са се научили да обработват желязото, най-вече метеоритното. От него си коват брони. Те нападат скрелингите от векове. И са безмилостни убийци, но държат на думата си. Спогодиш ли се с броненосците, можеш да разчиташ на тях.

Лира го слушаше с благоговеен ужас.

— Мама не обича да слуша за севера заради онова, което може да се случи на Били — каза Тони. — Нали знаем, че са го отвели на север.

— Откъде знаете?

— Хванахме един от Лакомиите и го принудихме да говори. Така научихме някои неща. Ония двамата на кея не бяха Лакомии — прекалено бяха тромави. Ако бяха Лакомии, щяхме да ги хванем живи. Виждаш ли, ние, циганите, сме най-пострадали от тях и сега се събираме да решим какво да правим. Затова бяхме снощи в канала — набавяхме си запаси, за да тръгнем към Блатата — ние им викаме Тресавищата. Изглежда ще пратим спасителна група, но първо ще чуем какво знаят другите цигани и ще си направим план. На мястото на Джон Фаа и аз щях да направя точно това.

— Кой е Джон Фаа?

— Кралят на циганите.

— И наистина смятате да спасите децата? А Роджър?

— Какъв Роджър?

— Той помагаше в кухнята на „Джордан“. И също като Били го откраднаха в деня, преди да замина за Лондон с госпожа Колтър. Бас държа, че ако бяха отвлекли мен, той щеше да ме спаси. Щом искате да спасявате Били, искам да дойда и аз, за да спася Роджър.

„И чичо Азриел“, помисли си, но не го изрече на глас.

7. Джон Фаа

Сега, когато имаше цел, Лира се почувства далеч по-добре. Да помага на госпожа Колтър беше много интересно, но Панталеймон беше прав — там тя всъщност не вършеше никаква работа, а беше просто красиво домашно кученце. На циганския кораб имаше истинска работа за вършене и Мама Коста не я жалеше. Лира чистеше и метеше, белеше картофи и правеше чай, смазваше витлото и го почистваше от водорасли, миеше чинии, отваряше шлюзовете, привързваше кораба на пристаните и само след няколко дни дотолкова свикна е новия си живот, сякаш се беше родила циганка.

Тя обаче не забелязваше, че семейството на Мама Коста постоянно е нащрек дали някой няма да се заинтересува прекалено много от нея. Истината беше, макар Лира още да не го знаеше, че е много важна и госпожа Колтър и Жертвеният съвет със сигурност ще я търсят навсякъде. Тони беше чул слуховете в крайбрежните кръчми, че полицията прави хайки, претърсва къщи, ферми и фабрики, без да дава обяснения, но се говорело, че издирват изчезнало момиче. И това само по себе си беше странно, при толкова изчезнали деца, които никой не търсеше. И циганите, и хората край реката бяха нервни и напрегнати.

Имаше и още една причина семейство Коста да проявява такъв интерес към Лира, но тя щеше да я научи едва след няколко дни.