Северно сияние

Дотогава си мислеше, че Тони се шегува, но скоро откри, че това не е било шега и че изглежда много по-малко циганка, отколкото си въобразяваше, защото хората я гледаха, а децата я сочеха с пръст и когато стигнаха вратите на Залата, те вече вървяха сами между шпалир от хора, които се отдръпваха да им направят път.

Едва тогава Лира започна наистина да се изнервя. Тя се стараеше да стои по-близо до Мама Коста, а Панталеймон се уголеми колкото можа и се превърна в пантера, за да й вдъхне увереност. Мама Коста изкачваше тежко стълбите, сякаш нищо на света не можеше да я спре или да я застави да върви по-бързо, а Тони и Керим пристъпваха от двете й страни гордо като принцове.

Залата беше осветена от газени лампи, които хвърляха достатъчно светлина върху лицата на събралите се, но огромните греди в ъглите на помещението тънеха в сянка. Онези, които влизаха, трябваше да си проправят път, за да си намерят местенце. Всички пейки вече бяха претъпкани. Но хората се сгъстяваха, за да направят място на новодошлите, децата сядаха в скутовете на възрастните, а демоните се свиваха под седалките или кацаха по издадените греди на тавана.

В дъното на залата се издигаше подиум с осем резбовани дървени стола. Лира и спътниците й застанаха прави недалеч от вратата и в този миг от сянката на подиума излязоха осмина мъже и се изправиха пред столовете. През множеството премина тръпка. Когато шушукането утихна и се възцари пълна тишина, седем от мъжете седнаха.

Единственият, който остана прав, беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше висок, изправен и с могъщо телосложение. Беше облечен в проста платнена куртка и карирана риза като много други мъже. Нямаше нищо, което да го отличава от тях, освен силата и авторитетът, които се излъчваха от него. Лира познаваше тази сила — чичо й Азриел я притежаваше, също и Ректорът на „Джордан“. Демонът на този мъж беше врана, която много приличаше на гарвана на Ректора.

— Това е Джон Фаа, повелителят на западните цигани — прошепна Тони.

Джон Фаа заговори бавно, с дълбок звучен глас:

— Цигани! Добре дошли на събранието. Дойдохме тук да слушаме и да решаваме. Всички вие знаете защо. Тук има много семейства, които са изгубили децата си. Някои са изгубили по две. Някой ги краде. Хората на сушата също губят децата си. В това отношение между нас и хората от сушата няма неразбирателство. От известно време се говори за някакво дете и за някаква награда. Ще ви кажа каква е истината, за да се сложи край на слуховете. Името на детето е Лира Белакуа и полицията на сушата я търси. На онзи, който я предаде, е обещана награда от хиляда соверена. Тя е дете от сушата, но е под наше покровителство и ще остане при нас. Онзи, който се изкуши от тези хиляда соверена, няма да си намери място нито на сушата, нито във водата. Ние няма да я предадем.

Лира усети как се изчервява до корените на косите, а Панталеймон се опита да стане невидим в облика си на нощна пеперуда. Всички погледи се насочиха към тях и тя вдигна очи към Мама Коста за кураж.

Джон Фаа заговори отново:

— Може да си говорим всичко, но това решение няма да се промени. Трябва да действаме така, че да променим други неща. Ще ви кажа още нещо: Лакомиите, тези крадци на деца, карат пленниците си в някакъв град в Далечния север, почти в земята на мрака. Не знам какво правят с тях там. Някои казват, че ги убивали, други говорят друго. Каква е истината никой не може да каже. Знаем само, че го правят с помощта на полицията на сушата и Църквата. Цялата власт е на тяхна страна. Запомнете това. Те знаят какво става и ще направят всичко възможно да помогнат на Лакомиите. Онова, което предлагам, е просто. Предлагам да пратим на север отряд бойци да отърват децата и да ги доведат тук живи и здрави. Предлагам да дадем колкото можем злато, заедно с цялата си смелост и умение. Да, Раймонд ван Герит?

Един мъж от публиката беше вдигнал ръка и Джон Фаа седна, за да му даде възможност да се изкаже.

— Прощавай, повелителю Фаа. Освен циганските деца има и отвлечени деца от сушата. Трябва да спасяваме и тях, правилно ли съм те разбрал?

Джон Фаа се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Раймонд? Че сме готови да преминем през хиляди опасности, за да се доберем до една малка групичка уплашени деца, и после да им кажем, че някои могат да се върнат у дома, а останалите ще трябва да останат там? Не, имам по-добро мнение за теб. Е, приятели, одобрявате ли предложението ми?

Въпросът свари присъстващите неподготвени. Хората се поколебаха за миг, после гръмна многогласен рев, запляскаха ръце, вдигнаха се юмруци. Залата закипя. Гредите се разтърсиха и от тъмните ъгълчета изхвърчаха подплашени птици, стреснати в съня си, и запляскаха с крила. Облачета прах се посипаха върху събралото се множество.

Джон Фаа изчака минута-две, после вдигна ръка и шумът тутакси стихна.