Северно сияние

Професорите поздравиха госта и насядаха — някои около масата, други в креслата — и скоро стаята се изпълни с бръмчене на гласове. Лира виждаше, че всички са силно заинтригувани от дървения сандък, екрана и прожекционния апарат. Тя познаваше добре Професорите — Библиотекаря, Помощник-ректора, Екзаминатора и всички останали. Тези хора бяха около нея през целия й живот, учеха я, наказваха я, утешаваха я, правеха й малки подаръци, пъдеха я от градината с плодните дръвчета. Те бяха семейството й. Може би дори щеше да ги чувства като семейство, ако имаше някаква представа какво е това, но в този смисъл прислугата като че й беше по-близка. Професорите имаха по-важни занимания от това да се грижат и да обграждат с любов едно полудиво дете, попаднало при тях по волята на случая.

Ректорът запали спиртника под малкия сребърен мангал и разтопи парченце масло, преди да разчупи десетина макови главички и да изсипе семето вътре. Макът се поднасяше след трапезата — той проясняваше ума и развързваше езика, и тогава разговорът ставаше интересен и богат. По традиция лично Ректорът го приготвяше.

Маслото цвърчеше, гласовете жужаха и Лира реши, че сега е моментът да се намести по-удобно. Безкрайно предпазливо тя смъкна една от мантиите, цялата подплатена с кожа, и я постла на пода.

— Трябваше да вземеш нещо по-бодливо — прошепна Панталеймон. — Ако ти стане много меко, ще вземеш да заспиш.

— Ако заспя, ти ще имаш грижата да ме събудиш — отвърна Лира.

След като се намести удобно, тя се заслуша в разговора. Убийствено скучен разговор — все за политика, при това лондонска, и нищо вълнуващо по въпроса за тартарите. Приятният аромат на пържено маково семе и тютюн се промъкваше през пролуката в гардероба и Лира започна да клюма. Но ето че най-сетне някой почука по масата и гласовете стихнаха. Заговори Ректорът.

— Господа, мисля, че говоря от името на всички, когато поздравявам лорд Азриел с добре дошъл. Посещенията му са редки, но винаги изключително ценни, а тази вечер, сигурен съм, той има да ни покаже нещо наистина интересно. Намираме се в момент на голямо политическо напрежение, както всички си даваме сметка. Утре сутрин лорд Азриел трябва да бъде в Уайтхол и влакът вече го чака под пълна пара, за да го отведе в Лондон веднага след разговора ни. Ето защо трябва да използваме разумно времето си. След като ни каже каквото има да ни казва, сигурно ще има въпроси. Моля ви, говорете кратко и по същество. Лорд Азриел, какво ще кажете да започнем?

— Благодаря, Ректоре — отвърна лорд Азриел. — За начало ще ви покажа няколко снимки. Струва ми се, че Помощник-ректорът ще вижда по-добре оттук. Може би Ректорът ще бъде така добър да премести стола си по-близо до гардероба?

Старият Помощник-ректор беше почти сляп и учтивостта изискваше да му направят място по-близо до екрана, а това означаваше, че Ректорът ще трябва да седне до Библиотекаря, само на метър от скривалището на Лира. Той се премести и Лира го чу да мърморя:

— Тоя дявол! Знаел е за виното, сигурен съм!

Библиотекарят изрече полугласно:

— Сега ще иска пари. Ако ни принуди да гласуваме…

— Ако го направи, ще му опонираме с цялото красноречие, на което сме способни.

Прожекционният апарат засъска и лорд Азриел здраво завъртя ръчката. Лира лекичко се помести, за да вижда екрана, където постепенно се очерта ярък бял кръг.

— Ще угаси ли някой лампата? — помоли лорд Азриел.

Един от Професорите се надигна и стаята потъна в полумрак.

Лорд Азриел заговори:

— Както някои от вас знаят, преди дванадесет месеца потеглих на север с дипломатическа мисия при краля на Лапландия. Или поне такъв беше поводът. Всъщност истинската ми цел беше да стигна още по-далеч на север, до самите вечни ледове, за да разбера какво се е случило с експедицията на Груман. В едно от последните съобщения на Груман до Академията в Берлин се споменава някакъв природен феномен, който можел да се види само на север. Моето намерение беше да проуча и това, както и да разбера какво се е случило с него. Но първата картина, която ще ви покажа, няма пряка връзка нито с едното, нито с другото.

Той пъхна първия диапозитив в рамката. На екрана се появи кръгла фотограма в контрастно черно и бяло. Беше снимано през нощта при пълнолуние. Недалеч се виждаше дървена колиба, чиито стени тъмнееха на фона на снега, който затрупваше всичко наоколо и тегнеше на дебел пласт върху покрива. До колибата бе подредено философско оборудване, което за Лира наподобяваше видяното в Анбарния парк по пътя за Ярнтън — балони, кабели, порцеланови изолатори, и всичко това блестеше на лунната светлина под дебелия слой скреж. На видно място отпред стоеше мъж, целият увит в кожи. Лицето му не се разпознаваше под ниско нахлупената качулка. Ръцете му бяха вдигнати в приветствен жест. До него имаше по-малка фигурка. Луната къпеше всичко наоколо в бледата си светлина.

— Тази снимка е направена със стандартната емулсия от сребърен нитрат — обясни лорд Азриел. — Искам да видите още една, направена на същото място само минута след първата с нова, специално създадена емулсия.