Северно сияние

Той застана до осветения екран. Лира виждаше острия поглед на тъмните му очи и зелените искрици в очите на демона му, докато двамата наблюдаваха внимателно Професорите, които продължаваха изумено да се взират в снимката на Аврора. Беловласите глави бяха наведени напред, очилата проблясваха в полумрака, и само Ректорът и Библиотекарят седяха облегнати в креслата си с доближени глави.

Капеланът се обади:

— Казахте, че сте търсили следите на Грумановата експедиция, лорд Азриел. Дали и доктор Груман е изследвал същия феномен?

— Мисля, че да, и съм сигурен, че е знаел доста за него. Той обаче не би могъл да сподели с нас сведенията си, защото е мъртъв.

— Не! — възкликна Капеланът.

— Боя се, че е така, пък и имам доказателство.

През стаята пробягна тръпка на нетърпеливо очакване. Двама или трима по-млади Професори домъкнаха дървения сандък и го поставиха до лорд Азриел. Той извади последната снимка, но остави проектора включен и в драматичното сияние на яркия кръг светлина се наведе, за да вдигне капака. Лира чу скърцането на гвоздеите, измъкващи се от влажното дърво. Ректорът се изправи да погледне и закри ставащото от погледа й. Чичо й отново заговори:

— Може би си спомняте, че следите на Грумановата експедиция се изгубиха преди осемнадесет месеца. Германската академия го прати на Северния магнитен полюс, за да прави наблюдения на небето. По време на това пътуване той забелязал любопитния феномен, който току-що видяхме. Скоро след това Груман изчезна. Всички решиха, че е претърпял злополука и тялото му лежи на дъното на някоя пропаст. Всъщност не е било злополука.

— Какво е това? — попита Деканът. — Вакуумен контейнер?

Лорд Азриел не отговори веднага. Лира чу изщракването на металните закопчалки и съскането на навлизащия въздух, после настъпи тишина. Тя обаче не трая дълго. Няколко секунди по-късно Лира чу как в стаята се надигна ропот. Разнесоха се ужасени викове, протести, възклицания на гняв и страх.

— Но какво…

— …нечовешко…

— Това е…

— …какво се е случило?

Гласът на Ректора се издигна над общия ропот.

— Лорд Азриел, какво сте донесъл, за Бога?

— Това е главата на Станислаус Груман — прозвуча гласът на лорд Азриел.

Лира чу как някой с препъване хукна към вратата и изскочи навън, ломотейки несвързано. В този миг ужасно й се искаше да види онова, което виждаха другите.

Лорд Азриел продължи:

— Открих това тяло непокътнато в ледовете край Свалбард. Главата е обезобразена по този начин от убийците. Виждате характерните признаци на скалпиране. Мисля, че на вас това не ви е непознато, Помощник-ректоре.

Старецът отвърна твърдо:

— Виждал съм тартарите да го правят. Това е техника, прилагана в Сибир и Тунгуска. Оттам се е разпространила при скрелингите, макар че, доколкото знам, сега е забранена в Нова Дания. Мога ли да я погледна по-отблизо, лорд Азриел?

След кратка пауза той отново заговори:

— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?

— Точно така.

— Трепанация?

— Именно.

При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.

— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!

— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.

— Да попадне в ръцете на тартарите…

— Толкова далеч на север?

— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!

— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.

— Точно така.

— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?

За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.

— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.

— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.

Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.

— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.

— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците. Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…

— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.

Но Странстващият професор продължи сериозно:

— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.