Сфера

Насочи се към коридора за цилиндър В. Никъде не я виждаше. Отпуснат безжизнено на рамото му, Хари затрудняваше минаването през тесните врати.

— Това няма да помогне с нищо, Норман.

— Стига, Бет…

— Знам, че съм лоша, Норман. Но нищо не може да се направи.

— Бет… — чуваше гласа й в шлемофоните, но нямаше никаква възможност да определи къде е. Не можеше да рискува и да свали шлема. Не сега.

— Заслужавам да умра, Норман.

— Престани, Бет.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕВЕТ МИНУТИ.

Появи се нов тревожен сигнал, който постепенно се усилваше и ставаше все по-настойчив.

Намираше се в цилиндър Б, сред плетеница от кабели и тръби. Доскоро чист и спретнат, сега цилиндърът бе покрит с познатите вече лепкави, зеленикави водорасли. Тук-там се виждаха купчини от мъхести нишки. Цилиндър Б беше заприличал на блато в джунглата.

— Бет…

Тя не отговори. Трябва да е някъде тук, помисли си Норман. Цилиндър Б от самото начало беше любимото място на Бет, от тук можеше да бъде контролирана цялата станция. Норман спусна Хари на пода и го опря на стената. Но стенаха беше хлъзгава, Хари се свлече встрани и главата му се блъсна в пода. Хари се закашля и отвори очи.

— Майчице! Норман?

Норман вдигна ръка и даде знак на Хари да мълчи.

— Бет? — извика Норман.

Никакъв отговор. Норман се промъкна между покритите със слуз тръби.

— Бет?

— Остави ме на мира, Норман.

— Не мога да го направя, Бет. Ще взема и теб.

— Не. Аз оставам тук, Норман.

— Бет, — повика я той, — нямаме време за това.

— Оставам, Норман. Заслужавам да остана.

Най-сетне я видя.

Беше се свила в дъното, сред тръбите и плачеше като дете. В ръцете си стискаше един от харпуните с експлозивни глави. Погледна го разплакано.

— О, Норман — рече тя. — Искаше да ни изоставиш…

— Съжалявам. Сгреших.

Той закрачи към нея, с протегнати ръце. Бет размаха отчаяно харпуна.

— Не, ти беше прав. искам да си тръгнеш веднага.

На монитора над главата й, цифрите се сменяха неумолимо: 08:27… 08:26…

Мога да го променя, помисли си Норман. Искам броячът да спре.

Но цифрите продължаваха да се сменят.

— Не можеш да ме надвиеш, Норман — обади се от ъгъла Бет. Очите й пламтяха с яростна енергия.

— Виждам сам.

— Остава съвсем малко време, Норман. Тръгвай.

Тя вдигна харпуна и го насочи към него. За миг Норман се зачуди над абсурдността на ситуацията. Беше се върнал, за да спаси някой, който не искаше да бъде спасен. Какво да стори сега? Бет беше притисната в ъгъла, недостижима, отказваща протегнатата за помощ ръка. А и времето едва щеше да стигне за да се измъкнат двамата с Хари…

Хари, спомни си той. Къде е Хари сега?

Искам Хари да ми помогне.

Не вярваше, че времето щеше да стигне, оставаха по-малко от осем минути…

— Върнах се за теб, Бет.

— Махай се — рече тя. — Отивай си, Норман.

— Но, Бет…

— Не, Норман! Говоря сериозно! Защо не си тръгваш? — в погледа й блесна подозрение, тя се огледа и в този миг зад нея се изправи Хари, замахнал с масивната щанга. Чу се приглушен удар и Бет се свлече на пода.

— Убих ли я? — попита Хари.

Отвърна му дълбок, мъжки глас:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМ МИНУТИ.

Норман впери поглед във въртящия се обратно брояч. Спри. Спри незабавно.

Но когато погледна, броячът продължаваше да се върти. Не спираше и тревожният алармен сигнал. Може би той му пречеше да се съсредоточи? Направи повторен опит.

Спри. Нека броенето да бъда преустановено. Да спре броенето.

— Зарежи тая работа — посъветва го Хари. — Няма да стане.

— Трябва да стане — настояваше Норман.

— Не — отвърна Хари. — Защото тя не е напълно в безсъзнание.

Бет изпъшка, просната в краката им. Размърда се.

— Все още е в състояние да го контролира — разбра Норман. — Много е силна.

— Не можем ли да я упоим?

Норман поклати глава. Нямаха достатъчно време, за да приготвят разтвора. А и можеше да не успеят, само ще изгубят ценни минути…

— Да я халосам ли отново? — попита Хари. — По-силно? Да й видя сметката?

— Не — каза Норман.

— Но убийството е единствения начин…

— Не — повтори Норман, като си мислеше: Нима убихме теб, когато имахме тази възможност?

— Щом отказваш да я убием, трябва да се примириш, че не ще можем да направим нищо с брояча — рече Хари. — Така че, най-добре да се махаме от тук.

Затичаха се към шлюза.

— Колко време ни остава? — попита Хари. Намираха се в шлюзовия отсек на цилиндър А и се опитваха да надянат костюма на Бет. Тя пъшкаше болезнено, от челото й се стичаше кръв. Бореше се с тях, с което затрудняваше допълнително задачата им.

— Божичко, Бет… Норман, колко време ни остава?

— Седем минути и половина. Може и по-малко.

Пъхнаха краката й, после ръцете и трескаво задърпаха ципа. Включиха подаването на кислород. След това Норман помогна на Хари да си облече костюма.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ СЕДЕМ МИНУТИ.

— А колко ще ни отнеме за да стигнем до повърхността? — попита Хари.

— Две минути и половина. След като влезем в подводницата.

— Страхотно — изпъшка Хари.

— Да вървим — Норман спусна шлема на Хари.

Хари се спусна във водата, обърна се и пое отпуснатото тяло на Бет. С бутилките и костюма беше ужасно тежка.

— Хайде, Норман!

Норман скочи във водата.