Сфера

— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.

Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…

Той се отпусна в едно от креслата. Почувства се невероятно удобно. Под него нещо избълбука — може би вътре имаше вода?

— Надявам се, не възнамеряваш да полетиш с тая тенекия?

— Не, не.

— Какъв е този странен шум?

Креслото го обгърна. За миг Норман бе завладян от паника, усещайки как се притиска в него меката материя, обвивайки раменете и кръста му. Кожената подложка се плъзна зад врата му, покри ушите и прикова челото му. Потъваше все по-дълбоко, изчезваше във вътрешността на креслото, сякаш то го поглъщаше…

— О, Боже…

И тогава креслото се понесе напред и застина до пулта. Шумът изчезна.

Всичко замря.

— Според мен, — каза Бет, — това кресло сметна, че се готвиш да излиташ.

— Хммм — изсумтя Норман, докато се мъчеше да се овладее. — И как да изляза сега?

Единствената непокрита част от тялото му оставаха ръцете. Той раздвижи пръсти и напипа цял ред бутони на облегалката на креслото. Натисна един от тях.

Креслото се плъзна назад и се разтвори. Норман побърза да стане и прогледна към отпечатъка, оставен от тялото му, който бавно се губеше.

Хари също натисна едно от копчетата и шумът се появи отново.

— Пълно е с вода.

— Има логика — кимна Барнс. — Водата не може да се свива. Седнал в подобно кресло, можеш да издържиш на невероятни натоварвания.

— Корабът също е създаден да издържа огромни натоварвания — рече Тед. — Може би пътуването във времето е свързано с натоварване. Структурно натоварване?

— Може би — на лицето на Норман се четеше съмнение. — Но мисля че Барнс е прав — този кораб е предназначен да лети.

— Поне така изглежда — не се предаваше Тед. — В края на краищата, ние знаем какво е да се пътува в пространството, но нямаме представа какво означава да пътуваш във времето. Известно ни е, че времето и пространството са неразделни части но временно-пространствения континиум. Може би и във времето се лети по същия начин, както и в пространството. Може би полетите в космоса и пътуването във времето си приличат повече, отколкото си мислим.

— Не забравяме ли нещо? — запита Бет. — А къде са всички? Ако хора са летели с този кораб във времето или пространството, тогава къде са сега?

— Вероятно някъде в кораба.

— Не съм сигурен — каза Хари. — Погледнете тези кожени кресла. Облицовката им е съвсем нова.

— Може би корабът е нов.

— Не, искам да кажа, че е чисто нова. По кожата няма никакви следи от одраскване, петна или замърсени участъци. Нищо което да посочва, че креслата са били използвани поне веднъж.

— Може би корабът е без екипаж.

— А защо тогава ще има кресла, ако няма екипаж?

— Може би са се отказали от екипажа в последния момент. Очевидно са се опасявали от радиационно излъчване. Вътрешният корпус също е покрит с оловен слой.

— А какво общо има радиацията с пътуването във времето?

— Не зная — рече Тед. — Може пък корабът да е бил изстрелян случайно. Някой се е навъртал около площадката е без да иска е натиснал копчето преди екипажът да успее да се качи на борда.

— Искаш да кажеш, ей така, протегнал ръка и натиснал не тоя бутон, дето трябва?

— Това ще да е била ужасна грешка — подхвърли Норман.

Барнс поклати глава.

— Не съм съгласен. Първо, кораб с подобни размери не може да бъде изстрелян от Земята. Вероятно е бил сглобен в орбита и изстрелян от космоса.

— А какво мислите за това? — попита Бет, сочейки втори пулт в задната част на пилотската кабина. Опряно в пулта се виждаше четвърто кресло.

Кожената облицовка стискаше в обятията си човешко тяло.

— Без майтап…

— Вътре има човек?

— Да видим — Бет натисна едно от копчетата. Креслото се плъзна назад и облегалката се разтвори. Вътре седеше непознат мъж, с изцъклени очи, вперени право напред.

— Божичко, напълно запазен, след всичките тези години — каза Тед.

— Нищо чудно — отвърна Хари. — Като се има пред вид, че е манекен.

— Но толкова прилича на…

— Не подценявай нашите потомци — прекъсна го Хари. — Все пак са поне половин век пред нас. — Той наведе манекена напред и всички видяха, че от гърба му излиза гофрирана тръба, сякаш е пъпна връв.

— Жици…

— Не са жици — каза Тед. — Фибростъкло. Оптични кабели. Целият кораб е натъпкан с оптическа технология, а не с електроника.

— Във всеки случай, поне една от мистериите се разкри — каза Хари, без да откъсва очи от манекена. — Очевидно корабът е бил построен с цел да бъде управляван от човешки екипаж, но е бил изстрелян с автоматично управление.

— Защо?

— Вероятно подготвяното пътуване се е оказало твърде опасно. Изпратили са първо автоматично управляван кораб, с намерение да го последва кораб с екипаж.

— И закъде са го изпратили? — попита Барнс.

— Когато става дума за пътуване във времето, не можеш да го изпратиш за някъде. Изпращаш го за някога.

— Добре. И за кога са го изпратили?