Сфера

— Вярно. На „Вояджър“ му бяха необходими пет години да стигне орбитата на Юпитер и девет за да се добере до Уран. За петнадесет години… може би са отивали на Плутон?

— Защо ще ходят на Плутон?

— Ами… не зная…

Радиоуредбата изпращя. Разнесе се гласът на Тина Чан:

— Капитан Барнс, от повърхността ви търсят за шифрована връзка.

— Добре — кимна Барнс. — И без това вече е време да се връщаме.

Поеха назад, през огромния кораб, към главния вход.

ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ

Седяха в дневната на ДС-8 и гледаха работещите под мрежата водолази. Барнс беше в съседния цилиндър, за разговор с повърхността. Ливай готвеше обяд, или вечеря — във всеки случай приготвяше нещо. Всички бяха малко объркани за онова, което хората от Флотата наричаха „повърхностно време“.

— Тук долу, времето на повърхността няма никакво значение — обясняваше им Едмъндс с кристално ясния си глас. — Между деня и нощта няма никаква разлика. Ще привикнете с времето.

Кимнаха замислено. Всички бяха уморени. Напрежението и умората от първото изследване си казваха своето. Бет вече се беше унесла в сън, отпуснала мускулестите си ръце на масата.

Зад илюминатора, три малки подводници се бяха спуснали и стояха неподвижно над мрежата. Около тях се бяха скупчили част от водолазите, останалите се носеха към тяхната станция ДС-7.

— Изглежда нещо става — подхвърли Хари.

— Дали не е свързано с повикването на Барнс?

— Възможно — Хари звучеше все така замислено, малко отнесено. — Къде е Тина Чан?

— Сигурно е с Барнс. Защо?

— Трябва да говоря с нея.

— За какво? — попита Тед.

— Лично е.

Тед вдигна вежди, но не каза нищо повече. Хари излезе през вратата към цилиндър Д. Норман и Тед останаха сами.

— Странна птица — отбеляза Тед.

— Мислиш ли?

— Познаваш го добре, Норман. И арогантен, на всичко отгоре. Сигурно защото е черен. Гледа да компенсира недостатъка, не мислиш ли?

— Не зная.

— Голяма драка е. Изглежда го дразни всичко свързано с експедицията — Тед въздъхна. — Разбира се, всички математици са чудаци. Вероятно няма никакъв личен живот, изцяло отдаден на науката. Казах ли ти, че се ожених отново?

— Четох го някъде — рече Норман.

— Тя е телевизионна репортерка — обясни Тед. — Чудесна жена — той се усмихна. — За сватбата ми подари шевролет корвет. Модел 58-ма. Помниш ли онзи ярко червен цвят, дето беше толкова модерен по онези времена? Ето такава е — Тед направи няколко крачки из стаята и погледна към Бет. — Да ти призная, всичко е толкова невероятно и вълнуващо. Просто не бих могъл да заспя.

Норман кимна. Интересно, колко са различни всички, мислеше си той. Тед, вечният оптимист, с кипящия ентусиазъм на малко дете. Хари, с хладно, критично държание, остър като бръснач ум, немигащ поглед. Бет, по-малко отдадена на мисълта, но физически здрава и емоционална. Може би затова, макар всички да бяха изтощени, само тя можа да заспи.

— Слушай, Норман — продължаваше Тед. — Мислех си, че тая работа ще е доста страшна.

— И аз също — призна Норман.

— Е, — вдигна глава Тед — радвам се, че от всички участници в експедицията, именно твоите предположения не се оправдаха.

— Аз също.

— Макар че, не мога да си обясня защо е трябвало да избираш човек като Хари Адамс за подобна група. Не че не е известен, но…

Норман нямаше никакво желание да разговарят за Хари.

— Тед, помниш ли, когато бяхме на кораба и ти каза, че времето и пространството са изрази на едно и също нещо.

— Времето и пространството, да.

— Никога не съм можел да го разбера.

— Защо? Съвсем просто е.

— Можеш ли да ми го обясниш?

— Готово.

— На английски?

— Искаш да кажеш — без математика?

— Да.

— Добре, ще опитам — Тед се намръщи, но Норман знаеше, че му е приятно. Тед обичаше да изнася лекции. — Добре, да видим откъде да започнем. Запознат ли си с идеята, че гравитацията е просто геометрия?

— Не.

— Изкривяването на пространството и времето?

— Не, наистина не знам.

— Ах. Айнщайновият принцип за относителността?

— Съжалявам — рече Норман.

— Няма значение — отвърна Тед. На масата имаше купа с плодове. Тед изпразни купата и постави един плод на масата.

— Така. Тази маса е пространството. Едно хубаво, плоско пространство.

— Ясно — рече Норман.

Тед продължи да разполага плодовете.

— Този портокал е слънцето. А това са останалите планети, които се движат в орбити около слънцето. Ето че на масата сме подредили Слънчевата система.

— Да.

— Чудесно — каза Тед. — И така, Слънцето, — той посочи портокала в средата на масата, — е много голямо и затова притежава мощна гравитация.

— Правилно.

Тед подаде на Норман една съчма от лагер.

— Това е космически кораб. Искам да го изпратиш през Слънчевата система, така че да премине близко до Слънцето. Ясно?

Норман взе съчмата и я търколи така, че да премине близо до портокала.

— Готово.

— Както виждаш, съчмата се търкаля по права линия през масата.

— Така е.

— Но в действителност, какво би се случило с твоя космически кораб, когато минава край Слънцето?

— Ще бъде привлечен от него.

— Да. Както казваме, „ще падне върху Слънцето“. Космическият кораб ще очертае крива линия и ще се удари в Слънцето. Но твоят космически кораб не се удари.

— Не.