Сфера

Имаше лека мъгла във вътрешността на кораба, а въздухът сякаш беше мазен. Металните подпори изглеждаха като току що смазани, но когато докосна една от тях, Норман не почувства масло под пръстите си. Вероятно самият метал притежаваше непознати за него свойство, които го правеха едновременно издръжлив и еластичен.

— Интересно — рече Тед — Някакъв нов материал. Свикнали сме да свързваме силата с твърдостта, но този метал — ако това въобще е метал — е едновременно издръжлив и мек. Технологията на материалите в бъдещето явно е отишла далеч.

— Очевидно — съгласи се Хари.

— Е, това е естествено — заговори Тед. — Ако си представим как е изглеждала Америка преди петдесет години в сравнение с днешния ден, например откритията в областта на пластмасите и керамиката, непознати в онези дни… — Тед продължаваше да говори, а гласът му отекваше в мрака. Норман съвсем ясно долавяше напрежението в този глас. Тед се бои от тъмното, помисли си той.

Продължиха във вътрешността на кораба. От височината Норман почувства, че му се завива свят. На едно място пътеката се пресичаше с друга. Обкръжаващите ги гъсти подпори и греди бяха като непрогледна джунгла от метал.

— Сега накъде?

Барнс погледна светещия компас на ръката си.

— Надясно.

Около десет минути се предвижваха из сложната плетеница от платформи. Не след дълго Норман се увери, че Барнс е бил прав — имаше вътрешен цилиндър, закрепен чрез сложна система от подпори. Кораб в кораба.

— Защо са го построили така?

— Тях ще питаш.

— Вероятно не са имали друга възможност — разсъждаваше Барнс. — Но енергетичните нужди при двоен корпус, с толкова дебело оловно покритие… не мога да си представя двигателя, който е необходим за да вдигне подобна гигантска муха.

След няколко минути стигнаха вратата на вътрешния корпус. По нищо не се отличаваше от външната врата.

— Ще слагаме ли шлемовете?

— Не зная. Да рискуваме ли?

Без да чака повече, Барнс вдигна капака и натисна бутона с надпис „Отваряне“. Вратата се отдръпна с бръмчене. Отново ги посрещна мрак. Прекрачиха прага. Норман усети, че краката му потъват. Насочи светлината надолу и видя, че подът е покрит с дебел килим.

Прожектори блеснаха в различни посоки, осветявайки просторен пулт и три кресла с високи облегалки. Помещението очевидно бе предназначено за ползване от човешки същества.

— Това трябва да е мостика или пилотската кабината.

Но по пултовете не се виждаха никакви светлини. И креслата бяха празни. Продължиха да кръстосват светлини в мрака.

— Прилича на макет.

— Не може да е макет.

— Добре де, на мен ми прилича.

Норман плъзна ръка по гладката повърхност на пултовете. Беше фино изработена, приятна на допир. Норман натисна с ръка и почувства, че повърхността поддава. Сякаш беше гумена.

— Пак непознат материал.

В осветения от прожектора кръг се мярнаха няколко интересни обекта. В далечния край на пулта беше прикрепена табелка с ръчно изписан надпис „Давай, маце, давай!“. Малко по-близо пластмасова статуетка на непознато животно, което приличаше на катерица. На поставката пишеше „Щастливата Лемонита“. Какво ли означаваше това?

— Креслата кожени ли са?

— Така изглеждат.

— Ами къде са им проклетите уреди?

Норман продължи да шари с ръка по пулта и внезапно той се озари от вътрешна светлина, а под повърхността се показаха схеми и индикатори. Всички уреди изглежда бяха вградени вътре в пулта, сякаш бяха оптическа измама, или холограма. Норман зачете надписите над тях: „Задна тяга“, „Ф3 Пневматичен ускорител“, „Планер“, „Отразители“.

— Пак непозната технология — рече Тед. — Приличат ми на течни кристали, но е нещо далеч по-сложно. Някакъв вид усъвършенствана оптическа електроника.

Изведнъж пулта се озари в червено и се разнесе тревожен звън. Норман отскочи уплашено назад — пултът пред него неочаквано бе оживял.

— Внимавайте, всички!

Ярко, ослепителна и невероятно бяла светлина изпълни за миг вътрешността на помещението.

— О, Боже…

Още един блясък — още един и тогава заблестя целият таван, осветявайки помещението. Норман плъзна поглед по уплашените лица на останалите. После въздъхна облекчено.

— Майчице…

— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.

— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.

— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.

— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.

— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.

— Слушай, Хал…

— Бет, не искам да натискаш повече бутони!

Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:

— Някой да вижда някъде дата?

— Няма дата.

— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.

— Какво прави тук? — запита Норман.

— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.

Норман се намръщи.

— Какво те тревожи, Хари?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.

— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.