Сфера

— Доктор Адамс ми каза, че нямал завещание и искал да си направи. Изглежда доста бързаше. Както и да е, свързах се с повърхността и узнах, че не може да го направи. Според изискванията на закона, трябва да е написано собственоръчно, а не изпратено по ефира.

— Разбирам.

— Съжалявам, доктор Джонсън. Да уведомя ли и останалите?

— Не — рече Норман. Не ги безпокойте. Скоро ще се върнем на повърхността. Веднага след последния оглед на кораба.

ГОЛЯМАТА СТЪКЛЕНИЦА

Този път се разделиха във вътрешността на космическия кораб. Барнс, Тед и Едмъндс се отправиха към района на хангарите, за да претърсят необследваните досега части на кораба. Норман, Бет и Хари се установиха в пилотската кабина, както предпочитаха да я наричат, за да търсят бордовия дневник.

Едмъндс им остави малък видеомонитор, за да следят движението на другата група. И да ги чуват — Тед бърбореше непрестанно с Барнс, споделяше с него възгледите си за строежа на кораба. Вътрешната архитектура на хангарите напомняла на Тед за микенските каменни постройки в древна Гърция, особено за Лъвската порта край Микена…

— Не познавам друг човек, който да е натъпкал главата си с повече безсмислени факти от Тед — рече Хари. — Може ли да намалим звука?

Норман се прозя и изключи звука. Беше уморен. Койките в ДС-8 бяха подгизнали от влага, електрическите одеяла — тежки и лепкави. Почти невъзможно беше да се спи в тях. А и Бет беше нахлула разгневена, малко след разговора с Барнс.

Дори и сега все още не можеше да се успокои.

— Проклет да е този Барнс — мърмореше тя. — Кога ще ни се махне от главата?

— Прави всичко възможно, както и останалите — успокои я Норман.

Тя се завъртя.

— Знаеш ли, Норман, понякога прекаляваш с твоята психология. Този човек е идиот. Пълен идиот.

— Хайде по-добре да потърсим бордовия дневник, а? — попита Хари. — Сега това е по-важно — той проследи кабелите, излизащи от гърба на манекена. Наведе се и вдигна няколко плочи от пода.

— Съжалявам — рече Бет. — Но той няма право да разговаря с нас по този начин. Също и с Тед. Тед си говори каквото му падне и не виждам защо трябва да му позволява.

— Какво общо има Тед с… — заговори Норман.

— …този човек е паразит, ето какъв е той. Краде идеи от другите и после ги представя за свои. Да го чуеш само как произнася известни цитати — направо отвратително.

— Мислиш че той граби идеи от другите? — попита Норман.

— Слушай, докато бяхме горе, подхвърлих пред Тед, че не е лошо да подготвим малка реч за историческия момент. И ето че едва стигнали входа, Тед вече започна да се перчи пред камерата и да бълва надути слова.

— Ами…

— Ами какво, Норман? Не ми вдигай рамене, за Бога! Идеята си е моя, а той я взе без дори да ми благодари.

— Каза ли му нещо за това? — попита Норман.

— Не, нищо не съм му казала. Сигурна съм, че не го помни, а дори и да му го кажа, най-много да ми отвърне: „Наистина ли, Бет? Да, може и да си споменала нещо подобно…“

— Все още смятам, че трябва да поговориш с него.

— Норман, ти въобще не ме чуваш.

— Ако си поговорите, поне няма да си така ядосана, като сега.

— Чакай съвет от психолог — поклати глава тя. — Слушай, в тази експедиция Тед си прави каквото иска, държи глупави речи — каквото му хрумне. Но аз първа минах през онази врата, а Барнс непрестанно се заяжда с мен. Защо да не вляза първа? Какво лошо има в това една жена да бъде първа, поне един път в историята на науката?

— Бет…

— …освен това аз включих лампите, защото не ви стискаше. И знаеш ли какво ми каза Барнс? Каза ми, че съм можела да предизвикам късо съединение и да изложа на опасност всички. Каза ми, че не зная какво върша. Че съм била импулсивна. Божичко. Импулсивна. Военен кретен от каменната ера.

— Увеличи звука — рече Хари. — Предпочитам да слушам Тед.

— Стига, момчета.

— Бет, всички сме под напрежение — заговори Норман. — Естествено е всеки да го хваща по различен начин.

Тя се облещи в него.

— Да не искаш да кажеш, че Барнс е бил прав?

— Казвам, че всички сме под напрежение. Той също. И ти.

— Дявол да го вземе, ама вие сякаш сте се съюзили срещу мен. Знаете ли защо все още съм само главен асистент и не ме хабилитират?

— Сигурно заради твоята мила, сговорчива натура? — попита Хари.

— Не мога повече да издържам. Наистина не мога.

— Бет, — каза Хари, — виждаш ли накъде отиват тези кабели? Влизат в ей онова табло. Можеш ли да провериш, дали не продължават от другата страна на вратата?

— Да не искаш да се отървеш от мен?

— Ако е възможно.

Тя се засмя с очевидно облекчение.

— Добре, ще погледна от другата страна на вратата.

Когато излезе Хари отбеляза:

— Изглежда ми преуморена.

— Знаеш ли историята с Бен Стоун? — попита Норман.

— Коя от многото?

— Бет завърши дипломната си работа в лабораторията на Стоун.

— Охо.