Сфера

— А просто да отделя токсини, които да унищожават хлоропласта и по такъв начин растенията да не са в състояние да използват слънчевата енергия. След това всички растения на Земята ще измрат — а в последствие и останалия живот на планетата.

— Ах — повтори Барнс.

— Виждате ли — рече Норман. — В началото си помислих за Антропоморфичния проблем и за това, че си представяме извънземните същества по човешки — и смятах това за недостиг на въображение. Човекът си е човек, всичко което знае е човешко, а може да мисли само за онова, което знае. Но както сами виждате, това не е съвсем вярно. Способни сме да си представяме и доста различни неща. Но не го правим. Трябва да има някаква друга причина, която ни кара да си представяме извънземните същества като хора. И мисля, отговорът е, че в действителност ние самите сме ужасно крехки същества. Но никак не обичаме да си припомняме тази своя крехкост — колко деликатни са балансите на нашите тела, колко кратък е престоят ни на Земята и колко лесно го приключваме. Именно затова си представяме и другите същества подобни на нас, за да не мислим за заплахата — за ужасната заплаха — която те биха могли да представляват за нас, и то съвсем непреднамерено.

Настъпи тишина.

— Естествено, не бива да забравяме и другата възможност — проговори Барнс. — Че в сферата има неща, които ще ни донесат изключителна полза. Вълшебни нови познания, изумителни идеи или непознати технологии, които да допринесат за човешкия прогрес далеч отвъд границите на нашето въображение.

— Макар да е напълно възможно, — рече Хари, — тези нови идеи да са безполезни за нас.

— Защо?

— Да речем, че тези пришълци са ни изпреварили с приблизително хиляда години, с колкото ние сме изпреварили Средновековна Европа. Представете си сега, че ние се връщаме в Средновековна Европа нарамили телевизор. Първо, къде ще го включим?

Известно време Барнс местеше поглед от един на друг.

— Съжалявам — рече накрая той. — Тази отговорност е прекалено тежка за мен. Не мога да взема решение за отварянето на сферата. Ще трябва да повикам Вашингтон.

— Тед едва ли ще е щастлив — подхвърли Хари.

— По дяволите Тед — ядоса се Барнс. — Ще разкажа всичко на президента. Докато не ми нареди, няма да предприема никакви опити за отваряне на сферата.

Барнс им даде двучасова почивка и Хари се отправи към каютата да поспи. Бет също обяви, че ще дремне, но остана край мониторите с Тина Чан и Норман. Тук креслата бяха удобни, с подложки за глави, Бет се отпусна в едно от тях, вдигна крака и започна да се люлее напред-назад.

Всички сме уморени, помисли си Норман. Проследи с поглед Тина, която се движеше уверено и плавно сред апаратурата, нагласяваше мониторите, проверяваше информацията от датчиците и сменяше касетките на видеокасетофоните. Едмъндс бе останала с Тед в кораба и сега Тина трябваше да следи не само комуникационните системи, но и записващите устройства. Не изглеждаше уморена като тях, може би защото не беше посещавала кораба. За нея той си оставаше само изображение от монитора, видеофилм, абстракция. Тина единствена не беше се сблъсквала лице в лице с тази нова реалност, нито пък бе похабявала напразни усилия за да открие за какво служи и с каква цел е създадена.

— Изглеждате уморен, сър — каза тя.

— Да. Всички сме уморени.

— От атмосферата е — подхвърли тя. — От вдишвания хелий.

Ето ти и физиологично обяснение, рече си Норман.

— Плътността на въздуха тук долу, — обясняваше Тина, — притежава осезаем ефект. Сега налягането е тридесет атмосфери. Ако при подобно налягане ни се наложеше да дишаме въздух, той щеше да е с плътността на течност. Хелият е по-лек, но и по-плътен, отколкото сме привикнали. Може би не го усещате, но умората идва дори от силата, която изчерпвате за да движите гръдния си кош.

— Но вие не сте уморена.

— О, аз съм свикнала. Не за пръв път съм в среда с изкуствена атмосфера.

— Така ли? Кога друг път?

— Наистина не мога да ви кажа, доктор Джонсън.

— Военни операции?

Тя се усмихна.

— Нямам право да говоря за това.

— И това е вашата най-неподкупна усмивка?

— Надявам се, сър. Но наистина, защо не опитате да поспите?

Той кимна.

— Наистина.

Ала мисълта за влажната койка го отблъскваше. Вместо това се спусна в столовата, надявайки се да намери някой от десертите на Роуз. Нямаше я, но на масата, под пластмасов капак беше оставен сладкиш от кокосово брашно. Намери чиния, отряза си едно парче и приседна до илюминатора. Навън цареше тъмнина, светлините бяха изгасени, а водолазите си бяха отишли. Забеляза, че светят илюминаторите на тяхната станция ДС-7, която се намираше на около триста ярда. Водолазите вероятно вече се приготвяха за връщане на повърхността. Или пък си бяха тръгнали.

Зърна отражението си в стъклото на илюминатора. Лицето му изглеждаше уморено и състарено.

— Тук не най-подходящото място за петдесет и три годишен човек — промърмори си той.