Шантарам

Докато пътувах, мислите ми се отнесоха към Кадербай. Той явно беше доволен от нишата, която запълвах в неговата мафиотска мрежа. Следях движението на контрабандното злато през вътрешните и международните летища, обменях парични суми с агенти на петзвездни хотели и уреждах закупките на паспорти от чужденци — все задачи, които един гора би изпълнявал по-успешно и по-незабележимо от индиец. Това, че биех на очи, бе странна и иронична форма на камуфлаж. В Индия чужденците ги зяпаха. Някъде по време на петте милиона години история тази култура бе решила да се раздели с нехайния незаинтересован поглед. Когато пристигнах в Бомбай, ме оглеждаха с погледи, вариращи от влюбено блеене до свирепо опулено вторачване. В това нямаше никаква злонамереност. Втренчените очи, които ме откриваха и проследяваха навсякъде, бяха невинни, любопитни и почти винаги дружелюбни. Това интензивно наблюдение си имаше и добрите страни — през повечето време хората ме зяпаха какъв съм, а не какво правя. Зяпаха толкова упорито, че чужденците ставаха невидими. Затова аз влизах и излизах от туристически агенции и грандхотели, офиси на въздухоплавателни и бизнес компании и всяка моя стъпка бе проследявана от очи, които виждаха мен, а не престъпленията, които извършвах в служба на великия Хан.

Подминах джамията „Хаджи Али“ и се понесох в следобедното движение по широкия булевард. Докато карах, се запитах защо Абдел Кадер Хан никога не споменаваше убийството на своя приятел и колега Маджид. Това продължаваше да ме гризе, исках да го разпитам, но единствения път, когато споменах името му след убийството, Кадер изглеждаше толкова съкрушен, че зарязах темата. Дните се нижеха и преминаваха в седмици, а седмиците — в мълчаливи месеци и за мен вече бе невъзможно да намеся темата в нашите разговори. Сякаш аз бях този, който укриваше тайни, и независимо че главата ми се пръскаше от мисли за убийството, никога не му ги признах. Вместо това провеждахме делови разговори или философски беседи. И по време на продължителните ни дискусии той най-сетне отговори на моя голям въпрос. Спомням си вълнението, грейнало в очите му, и гордостта, може би, когато му доказах, че съм разбрал учението му. Докато пътувах от „При Леополд“ към срещата ми с Лиза в деня на изповедта на Дидие, си спомних обяснението на великия Хан дума по дума, съпроводена със съответна усмивка.

— И така, разбираш ли принципа на спора до този момент?

— Да — отговорих. Онази вечер, преди една седмица, бях отишъл в къщата му в Донгри да му докладвам за промените, които бях препоръчал и започнал да въвеждам в цеха за паспорти на Абдул Гани. С неговото одобрение и подкрепа бяхме разширили предлагането на пълен пакет документи за самоличност — шофьорски книжки, банкови сметки, кредитни карти, дори членски карти за спортни клубове. Кадер бе много доволен от напредъка в нововъведенията, но скоро насочи разговора към любимите си теми: доброто и злото и смисъла на живота.

— Може би ти ще ми го преразкажеш — той кимна, загледан в игривите пръски на фонтана. Лактите му почиваха на облегалките на бяло тръстиково кресло, а пръстите на ръцете му, образували покрив на храм, опираха в устните и сребристосивите му мустаци.

— А… разбира се. Ти казваше, че цялата Вселена се движи към някаква върховна сложност. Така е от самото и начало, а физиците го наричат „тенденция към усложняване“. И… всичко, което тласка това и му помага, е добро, а всяко нещо, което му пречи, е зло.

— Много добре — Кадер ми се усмихна с вдигната вежда и както често ставаше, не бях сигурен дали изразява одобрение, или се подиграва, или и двете. Изглежда, той никога не изразяваше чувство, без донякъде да е примесено с неговата противоположност. Това може би е валидно за всички нас. Но при него, господаря Абдел Кадер Хан, беше невъзможно да разбереш какво мисли или чувства към теб. Единствения път, когато видях цялата истина в очите му, на една заснежена планина, наречена Възнаграждение за мъката, вече беше твърде късно. Повече никога не я видях.

— И тази окончателна сложност може да бъде наречена Бог или Вселенски дух, или Върховната сложност, както пожелаеш — додаде той. — Аз самият нямам проблем да я наричам Бог. Цялата Вселена се движи към Бог с тенденцията към върховната сложност, която е Бог.

— Но това все още не ми дава отговор на въпроса, който ти зададох миналия път. Как решаваш дали дадено нещо е добро, или зло?

— Вярно. Тогава ти обещах отговор на този много добър въпрос, млади господине Лин, и ще го получиш. Но първо трябва ти да ми отговориш на един въпрос. Защо е лошо да убиваш?

— Е, аз не мисля, че винаги е лошо да убиваш.

— А… — въздъхна той и кехлибарените му очи засияха със същата иронична усмивка. — Е, трябва да ти кажа, че винаги е лошо да се убива. Това ще се изясни по-нататък в нашата дискусия. Засега се съсредоточи върху типа убийство, което според тебе е лошо, и ми кажи защо е лошо.

— Ами, това е незаконното отнемане на живот. — Според чий закон?