— Според закона на обществото. Законите на страната — отвърнах. Усещах как философската почва се измъква изпод краката ми.
— Кой създава тези закони? — попита ме той любезно.
— Политиците прокарват законите. Криминалните закони — се наследяват от… от цивилизацията. Законите срещу неправомерното убийство идват чак от… може би чак от пещерните времена.
— А защо убийството е било нещо лошо за тях?
— Искаш да кажеш… Е, аз бих казал, защото се живее веднъж. И щом имаш само една възможност, да ти я отнемат винаги е ужасно.
— И бурята с гръмотевици е ужасна. Това прави ли я нередна или зла?
— Не, разбира се, че не — отвърнах аз, пораздразнен. — Виж, не знам защо е нужно да знаем какво стои зад законите против убийството. Живеем един живот и ако отнемеш живот без сериозно основание, ти извършваш нещо лошо.
— Да — отвърна той търпеливо. — Но
— Просто е, това е всичко.
— Дотам стигаме всички — заключи Кадер сериозно, сложи ръка върху китката ми, отпусната на облегалката на стола, и започна да подчертава с потупване най-важните точки. — Ако питаш хората защо убийството или което и да било друго престъпление е лошо, те ще ти кажат, че то е против закона или че Библията, Упанишадите, Коранът, Пътят от осем стъпки на Буда, родителите им или някакъв друг авторитет твърдят, че то е лошо. Но те не знаят
За да проумеем всяко умишлено деяние или последица, трябва най-напред да зададем два въпроса. Първо, какво ще се случи, ако всички вършеха това? Второ, дали то
Назир влезе заедно с един прислужник и Кадер млъкна. Прислужникът донесе сладък черен чай „Сюлеймани“ във високи чаши и различни неустоими сладкиши, подредени на сребърен поднос, а Назир погледна Кадербай въпросително, а после, с неприкрита омраза — и мен. Кадер им благодари и те отново ни оставиха сами.
— В случая с убийството… — продължи Кадер, след като отпи от чая през бялата бучка захар. — Какво ще се случи, ако всички убиваха хора? Дали това ще помага, или ще пречи? Кажи ми.
— Очевидно ако всеки убива хора, ще се изтребим. Значи… няма да помага.
— Да. Човешките същества са най-сложно структурираната материя, която познаваме, но ние не сме
— Да, разбирам. Ако всеки крадеше от всекиго, щяхме да сме такива параноици и да губим толкова време и пари, че това би забавило развитието ни и никога не бихме стигнали.
— … до Върховната сложност — довърши той мисълта ми. — Затова е лошо да крадеш и да убиваш — не защото някаква книга ни казва така, а защото ако
— Щеше да помага — съгласих се със смях, хванат в клопката, заложена от него.
— Да. Всъщност, подобна всеобща любов би ускорила много движението към Бог. Любовта е добро. Приятелството е добро. Верността е добро. Свободата е добро. Честността е добро. Ние и преди знаехме, че тези неща са добри, в душата си винаги сме го знаели и всички велики учители са ни го казвали, но сега, с това определение за доброто и злото, можем да разберем
— Но понякога… — възразих аз. — Знаеш, че… какво ще кажеш за самозащитата? За убийството, за да се защитиш?
— Да, Лин, добре, че го спомена. Искам да си представиш една сцена. Ти стоиш в стая пред писалище. Срещу теб е майка ти. Злодей е опрял нож в гърлото й. Този мъж ще я убие. На бюрото пред теб има копче. Ако го натиснеш, мъжът ще умре. Ако не — ще убие майка ти. Това са единствените два възможни изхода. Ако не направиш нищо, майка ти ще умре. Ако натиснеш копчето, мъжът ще умре и майка ти ще бъде спасена. Как ще постъпиш?
— Свършено е с тоя — отвърнах без колебание.
— Точно така — въздъхна той. Може би му се искаше да се бях подвоумил повече за решението, преди да натисна копчето. — Но ако го направиш, ако спасиш майка си от злодея убиец, правилно ли ще постъпиш, или грешно?
— Правилно — отговорих и този път незабавно.