Шантарам

— Не, Лин, боя се, че не — намръщи се той — току-що видяхме, че според условието на тази нова обективна дефиниция на доброто и злото, убийството винаги е грешно, защото ако всички го вършеха, нямаше да се движим към Бог, Върховната сложност, заедно с останалата Вселена. Значи да се убива, е грешно. Но подбудите ти са били добри. Затова истината за подобно решение е, че си постъпил грешно по правилни подбуди.

Докато яздех вятъра седмица след кратката Кадерова лекция по етика и лъкатушех с мотора из древните и съвременните превозни средства под злокобния тътен на притъмняващите облаци, думите му отекваха в мислите ми. Грешна постъпка… по правилни подбуди.

Но през онзи ден, един час след изповедта на Дидие, оставих предупредителния шепот да замлъкне. Правилни или грешни, не исках да мисля за подбудите — нито за моите да върша онова, което вършех, нито за Кадеровите, нито за ничии. Дискусиите за доброто и злото ми се нравеха, но само като игра, като забавление. В действителност не исках истината. От истината ми се повдигаше, особено от собствената ми истина, и аз не можех да застана очи в очи с нея. Затова мислите и предчувствията отекваха и профучаваха край мен във вихрите на влажния вятър. Когато взех последния крайбрежен завой преди хотел „Морска скала“, съзнанието ми бе чисто като огромния хоризонт, вкопчен в границата на тъмното бурно море.

„Морска скала“, също толкова луксозен и предоставящ разкош като останалите петзвездни хотели в Бомбай, предлагаше специална атракция — беше буквално вграден в морските скали на „Джуху“. Всичките му големи ресторанти, барове и още сто други прозореца гледаха към безкрая от променящите се върхове и падини на Арабско море. Хотелът предлагаше за обяд една от най-разнообразните и еклектични шведски маси в града. Бях гладен и се зарадвах, когато видях Лиса да ме чака във фоайето. Беше облечена с колосана небесносиня риза и пола панталон в същия цвят. Русата й коса бе сплетена във френска плитка като пръсти на богомолец. Беше чиста, не друсаше хероин вече повече от година. Имаше хубав загар и изглеждаше здрава и уверена.

— Здравей, Лин — усмихна се тя и ме целуна за поздрав по бузата. — Тъкмо навреме идваш.

— Чудесно. Умирам от глад.

— Не, искам да кажа, точно навреме, за да се запознаеш с Калпана. Само минутка… ето я, идва.

При нас дойде млада жена с къса прическа по западната мода, джинси с ниска талия и впита червена тениска. Носеше папка, а на врата й висеше хронометър. Беше около двайсет и шест годишна.

— Здравейте — казах, след като Лиса ни запозна. — Това навън вашата апаратура ли е? Фургоните и кабелите? Филм ли снимате?

— Сигурно, йаар — отвърна тя със звучните гласни на бомбайския акцент, които обичах и се улавях, че несъзнателно имитирам. — Режисьорът отиде някъде с танцьорките. Това ужким е тайна, йаар, но целият проклет екип вече се разприказва. Имаме четирийсет и пет минути почивка — макар че, да ви кажа, нашият човек има нужда от десет пъти по-малко време, съдейки по онова, което ми разправят за неговото мъжество.

— Добре — плеснах аз с ръце. — Така ще имаме време за обяд.

— Майната му на обяда, дай първо да се напушим, йаар — отхвърли предложението ми Калпана. — Имаш ли хеш?

— Да — вдигнах рамене аз. — Имам.

— С кола ли си?

— С „Булет“.

— Добре, да отидем в моята. На паркинга е.

Излязохме от хотела и седнахме да пушим в нейния нов фиат.

Докато свивах джойнта, тя ми каза, че била асистент на продуцента на този и още на няколко филма. Едно от задълженията й било да се грижи за прослушванията за малки роли във филмите. Възложила с договор задачата на агент по кастинга, но му било трудно да намира чужденци за дребните декоративни роли без реплики.

— Калпана заговори за това миналата седмица, докато вечеряхме — обобщи Лиса, когато Калпана запуши. — Каза ми, че нейните хора не можели да намерят чужденци за ролите във филма — нали се сещаш, масовката в някоя сцена в дискотека или на парти, или например британци от времето на британското владичество и така нататък. И аз… се сетих за теб.

— Аха.

— Ще ни е много от помощ, ако можеш да ми намериш гора, когато ни трябват — Калпана ми отправи явно добре отрепетиран похотлив поглед. Отрепетиран или не, свърши страшна работа. — Осигуряваме им такси да ги кара до снимките и да ги връща вкъщи. В почивката им осигуряваме пълен обяд. Плащаме по около две хиляди рупии дневно на човек. Плащаме на теб толкова, плюс бонус на глава. Ти колко ще им платиш, това си е твоя работа. Повечето са навити да се снимат без пари и много се изненадват, когато разберат, че всъщност ние им плащаме да се снимат.

— К’во ще кажеш? — попита ме Лиса. Очите й блестяха през розовия филтър на опиянението.

— Заинтересован съм.