Шантарам

Мислите ми се завъртяха около възможните допълнителни ползи от това предложение. Някои бяха очевидни. Кинаджиите си живееха доста охолно, летяха често и вероятно от време на време щяха да им трябват долари и документи на черно. Ясно ми беше, че работата с прослушванията е важна за Лиса. Само по себе си това беше причина да се ангажирам. Тя ми харесваше и се радвах, че и тя ме харесва.

— Добре — заключи Калпана, отвори вратата и излезе на паркинга. Върнахме се в хотелското фоайе, и тримата скрили очите си зад слънчеви очила. Ръкувахме се на същото място, където се срещнахме преди половин час.

— Вие обядвайте, а аз се връщам на снимачната площадка — каза тя. — В балната зала сме. Когато се нахраниш, последвай кабелите и ще ме намериш. Ще те запозная с хората и можеш да започнеш веднага. Трябват ни няколко чужденци за утрешните снимки, тук. Двама мъже и две мадами, йаар. Руси, шведски тип, ако успееш да намериш. Хей, това беше кашмирски хеш, на! Лин, ние с тебе чудничко ще се разберем. Чао! Чао, бейби.

В ресторанта двамата с Лиса напълнихме чиниите си с връх и седнахме обърнати към морето да ядем.

— Калпана е готина — каза ми тя между хапките. — Адски е саркастична понякога и е страшно амбициозно момиче, недей да бъркаш за това, но е пряма и истински приятел. Когато ми каза за тази работа с прослушванията, веднага се сетих за теб. Помислих си, че ти може би… ще се справиш…

— Благодаря. — Погледнах я в очите. Опитвах се да разчета мислите й. — Признателен съм ти. Искаш ли да си мой партньор в това?

— Да — отвърна бързо тя. — Надявах се… Надявах се, че ще искаш.

— Можем да си поделим работата — предложих. — Не мисля, че ще имам проблеми с набирането на чужденци за снимки, но не ми се занимава с останалото. Ти можеш да го вършиш, ако искаш. Можеш да организираш превоза им, да се грижиш за тях на снимачната площадка, да им плащаш и прочие. Аз ще ги навивам, оттам нататък ги поемаш ти. Ще се радвам да работя с теб, ако те интересува.

Тя се усмихна. Усмивката й беше добра — от онези, които ти се иска да съхраниш.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя възторжено и се изчерви под загара. — Наистина имам нужда да се заема с нещо, Лин, и мисля, че съм готова. Когато Калпана ми подметна за това с кастинга, исках да се хвана веднага, но много се притеснявах да се заема сама. Благодаря ти.

— Няма защо. Как върви между теб и Абдула?

— Мммм — промълви тя, докато дояждаше хапката си. — Аз не работя, ако ме разбираш, и това е много. Не работя в Двореца и не се друсам. Той ми даде пари. Много пари. Не знам откъде ги има. Не ми пука. Не бях виждала толкова пари накуп, откакто съм жива. В сейф са, в метален сейф. Той ми ги даде и ме помоли да му ги пазя и да харча от тях, когато имам нужда. Беше много страшно, като… Знам ли… все едно това е завещанието му или нещо такова.

Вдигнах несъзнателно вежда, озадачен. Тя улови физиономията ми, поразмишлява и откликна:

— Лин, имам ти доверие. Ти си единственият в този град, на когото имам доверие. Странно, Абдула е този, който ми даде пари и въобще, и мисля, че го обичам по някакъв налудничав начин, но му нямам доверие. Не е ли ужасно да кажеш такова нещо за мъжа, с когото живееш?

— Не.

— Ти имаш ли му доверие?

— Бих му поверил живота си.

— Защо?

Поколебах се. Думите така и не ми идваха. Нахранихме се и се облегнахме назад, загледани в морето.

— Преживели сме някои неща — заговорих след малко. — Но не е само това. Имах му доверие още преди всички те да се случат. Не знам на какво се дължи. Сигурно един мъж се доверява на друг, когато открива в него достатъчно от себе си. Или може би, когато вижда у него качества, каквито мечтае да притежава.

Умълчахме се — и двамата бяхме тревожни и упорито изкушавахме съдбата, всеки по свой си начин.

— Готова ли си? — попитах я. В отговор тя кимна. — Хайде на кино.

Последвахме черните ластари на кабелите, излизащи от фургоните генератори пред хотела. Те ни отведоха през един страничен вход и покрай цяло шествие от суетящи се асистенти до банкетната зала, наета за снимките. Помещението беше пълно с хора, мощни прожектори, ослепителни рефлекторни панели, камери и купища оборудване. Секунди след като влязохме, някой извика „Тишина, моля!“ и започна шумен музикален спектакъл.

Индийските филми не са по вкуса на всекиго. Някои от чужденците, с които общувах, ми казваха, че мразят калейдоскопичната бъркотия на музикалните епизоди, избухващи най-неочаквано между ридаещи майки, въздишащи влюбени и злодеи побойници. Разбирах ги, но не бях съгласен. Преди година Джони Пурата ми каза, че в предишните си животи трябва да съм бил поне шест различни индийски личности. Приех го като голям комплимент, но чак когато видях за първи път как се снима боливудски филм, разбрах най-сетне какво точно искаше да ми каже. Влюбих се в песните, танците и музиката с цялото си сърце още от първия миг.