Шантарам

— Забравяш — отвърна Кадер малко по-строго. Лицето му беше мрачно и решително, също като моето. Тогава така и не ми мина през ум, че и той се чувстваше измамен и предаден. Бях забравил за Карачи и полицейските проверки. Бях забравил, че имаше предател в собственото му обкръжение, някой негов близък, който се бе опитал да прати в плен или на смърт него, мен и останалите. Не ми мина през ум, че мрачното му безстрастие може да е нещо по-различно от жестоко пренебрежение към чувствата ми. — Ти си срещнал Абдула много преди нощта, в която се запознахме. Срещнал си го в храма на Стоящите Баба, нали? Онази нощ той беше там, за да пази Карла. Тя не те познаваше добре. Не беше сигурна в теб, не знаеше дали може да ти се довери на непознато за нея място. Искаше там да има някой, който би могъл да й помогне, ако намеренията ти към нея не са почтени.

— Той е бил неин бодигард… — измърморих, а мислех: „Тя не ми се е доверявала“…

— Да, Лин, беше, и то добър. Доколкото разбрах, онази вечер е имало някакво буйство. Абдула се е намесил, за да я спаси — а може би, за да спаси и теб. Вярно ли е? Такава беше работата на Абдула: да пази хората за мен. Затова го изпратих да те проследи, когато племенникът ми Тарик дойде да живее при теб в жопадпати. И още през първата нощ той ти помогна да прогониш дивите кучета, не е ли вярно? И през цялото време, докато Тарик беше при теб, Абдула беше близо до теб и до Тарик, точно както му наредих.

Не го слушах. Мислите ми бяха сърдити стрели, които свистяха назад, към едно време и едно място много по-рано. Търсех Карла — онази Карла, която познавах и обичах, но всеки миг с нея започна да издава тайните и лъжите си. Спомних си първата ни среща, първата секунда, как тя протегна ръка да ме спре, за да не попадна под автобуса. Аз бях на булевард „Артър Бъндър“, на ъгъла с „Козуей“, недалеч от Къща за гости „Индия“. В сърцето на туристическия квартал. Дали не е причаквала там чужденци като мен, дали не е търсела полезни хора, които ще могат да работят за Кадер, когато той се нуждае от тях? Да, разбира се. Самият аз бях вършил същото в известен смисъл, докато живеех в бордея. Шляех се на същото място и търсех чужденци, току-що слезли от самолета, които искаха да сменят пари или да си купят чарас.

Назир дойде при нас, следван на няколко крачки от Ахмед Заде. Те застанаха до Кадербай и Халед, насреща ми. Назир се навъси и огледа небето от юг на север — изчисляваше колко минути остават, докато ни връхлети снежната буря. Бяхме стегнали и два пъти проверили багажа за обратния път и той нямаше търпение да потегли.

— А помощта ти за моята клиника? — попитах. Гадеше ми се и знаех, че ако раздалеча колене и отпусна крака, ще рухна. Кадер не отговори и аз повторих въпроса. — Ами клиниката? Защо ми помагаше за клиниката? Това част от твоя план ли беше? От този план?

Леден вятър духна над широкото плато и всички ние потръпнахме и залитнахме, когато с всичка сила блъсна дрехите и лицата ни. Небето бързо притъмня, мръсносива облачна вълна заля планините и се срути върху далечната равнина и сияещия умиращ град.

— Там ти свърши добра — работа — отвърна той.

— Не те питах за това.

— Не мисля, че сега е моментът да говорим за тези неща, Лин.

— Точно сега е — не отстъпвах аз.

— Има неща, които няма да разбереш — заяви той, сякаш го беше обмислял много пъти.

— Просто ми кажи.

— Много добре. Всички лекарства, които донесохме в този лагер, всички антибиотици и пеницилин за войната са доставени от прокажените на Ранджит. Трябваше да разбера дали ще са безопасни за употреба тук.

— О, Господи… — изстенах.

— Затова се възползвах от възможността, от странния факт, че ти, чужденец, без никакви семейни връзки или връзки с посолството, основа клиника в собствения ми бордей. Възползвах се от този шанс да изпробвам медикаментите върху хората от жопадпати. Трябваше да съм сигурен, нали разбираш, преди да ги донеса тук.

— За Бога, Кадер! — изревах.

— Трябваше да бъда.

— Само шибан маниак би постъпил така!

— Не го приемай толкова навътре, Лин! — кресна ми Халед. Останалите, застанали от двете страни на Кадер, се напрегнаха, сякаш се страхуваха, че ще го нападна. — Държиш се крайно неуместно, човече!

— Аз съм се държал неуместно! — изломотих. Усещах как зъбите ми тракат и се борех да накарам вкочанените ми крайници да ме слушат. — Аз съм се държал неуместно, еби му майката! Той използва хората от бордея за опитни зайчета и лабораторни мишки, или майната му там, за да си изпробва антибиотиците… и използва мен, за да ги излъжа, защото те ми вярват… а аз съм се бил държал неуместно!

— Никой не пострада! — кресна ми Халед. — Всички лекарства бяха добри и ти свърши добра работа. Хората оздравяваха.

— Трябва да се приберем на топло и то веднага, и там да разговаряме за това — намеси се бързо Ахмед Заде с надеждата да ни умилостиви. — Кадер, трябва да изчакаш този сняг да се разнесе и тогава да тръгнеш. Да влезем вътре.