Шантарам

Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна. Всеки акт на любов, всеки миг на разтвореното сърце е част от вселенското добро, част от Бога, или от онова, което наричаме Бог, и тя никога не може да умре.

По-късно, когато снегът се поразнесе, аз стоях малко встрани от Халед и гледах как Кадербай, Назир и хората им потеглят от лагера с конете. Великият Хан, мафиотският дон, моят баща седеше с изправен гръб на седлото. Държеше знамето, увито около копието, и нито веднъж не погледна назад.

Решението ми да се разделя с Кадербай и да остана с Халед и другите в лагера увеличи грозящата ме опасност. Без Хана бях много по-уязвим, отколкото в неговата компания. Докато го гледах как си тръгва, бе разумно да предположа, че няма да успея да се върна в Пакистан. Дори си го казах: „Няма да успея… Няма да успея…“

Но чувството, което ме изпълваше, докато гледах как господарят Абдел Кадер Хан пое по поглъщащия светлината сняг, не беше страх. Приемах съдбата си и дори я приветствах. „Най-сетне ще получа онова, което заслужавам“ — помислих си и тази мисъл някак си ме пречисти. Онова, което ме изпълваше, не беше страх, а надеждата, че той ще продължи да живее. Беше свършено завинаги и никога повече не исках да го видя. Но докато го гледах как слиза в долината на белите сенки, аз се надявах той да живее. Молех се нищо да не го застрашава. Моята скръб по него се изливаше в молитвите ми и аз го обичах. Обичах го.

Трийсет и пета глава

Мъжете воюват заради печалби и заради принципи, но се бият заради земята и жените. Рано или късно останалите задължаващи каузи и причини се давят в кръв и губят смисъл. Рано или късно смъртта и оцеляването задръстват сетивата. Рано или късно оцеляването става единствената логика, а смъртта — единствените глас и зрение. А после, когато най-добрите приятели умират с викове, а добри хора, подлудени от ярост и болка, губят разсъдъка си в кървавата яма, когато цялата честност, справедливост и красота на света се разкъсат заедно с ръцете, краката и главите на братя, синове и бащи — тогава онова, което кара мъжете да продължават да се бият, да умират и да продължават да умират, година след година, е волята да пазиш земята и жените.

Разбираш това, когато ги слушаш в часовете, преди да влязат в битка. Те говорят за дома, говорят за жените, които обичат. Разбираш, че е така и когато ги гледаш как умират. Ако в последните си мигове умиращият е на земята, той протяга ръка да стисне шепа пръст. Ако може, вдига глава, за да погледне планината, долината, равнината. Ако е далече от дома, той ще мисли и ще говори за него. Ще говори за своето село или за родното си градче, или за града, където е израснал. Когато дойде краят, е важна земята. В последния си миг той няма да крещи за каузи. В последния миг той ще шепне или ще извика името на сестрата, на дъщерята, на любимата, на майката, дори и когато изговаря името на своя Бог. Краят е огледално отражение на началото. Накрая остават една жена и един град.

Три дни след като Кадербай напусна лагера, три дни след като го бях гледал как си тръгва от нас в пресния бял сняг, стражите на южния лагерен пост, откъм Кандахар, се развикаха, че се приближават някакви мъже. Втурнахме се към южния край и видяхме група от силуети — може би две-три човешки фигури — да се катерят по стръмния хълм. Неколцина извадиха биноклите и ги насочиха в тази посока. Различих един мъж, който пълзеше нагоре по хълма на колене и влачеше две тела по земята. След като го поогледах, разпознах мощните рамене, кривите крака и характерните сиво-сини работни дрехи. Подадох бинокъла на Халед Ансари, прескочих ръба и хукнах надолу.

— Назир е! — провикнах се. — Мисли, че е Назир!

Бях сред първите, които го пресрещнаха. Беше забил лице в снега и дишаше тежко. Краката му ритаха в снега и търсеха опора, а ръцете му стискаха дрехите, увити около гърлата на двама мъже. Беше ги влачил по гръб, по един в ръка. Невъзможно беше да се досетим от колко далече идва, но явно беше изминал много път, повечето — по нанагорнище. Мъжът, когото Назир влачеше в лявата си ръка, по-близкият до мен, беше Ахмед Заде. Той беше жив, но явно тежко ранен. Другият беше Абдел Кадер Хан. Той беше мъртъв.