Шантарам

— Кълна се пред Господа, Кадер. В момента изобщо не ми пука дали ще живея, или ще умра.

— Но сега тръгваме за Чаман, когато снегът се разчисти — отвърна Кадер и тогава за пръв и единствен път чух гласът му да трепне.

— Не се шегувам. Няма да тръгна с теб. Оставам тук. Сам ще тръгна. Или пък ще остана тук. Няма значение. Просто… се разкарай… от очите ми! Стомахът ми се обръща, като те погледна!

Той не помръдна от мястото си. Усещах напора на желанието да извадя пистолета и да го застрелям — желание, което ме заливаше с горещи, трескави вълни на погнуса и ярост.

— Ето какво трябва да знаеш — проговори той най-сетне. — Каквито и злини да съм сторил, сторил съм ги заради правилни подбуди. Никога не съм ти причинил по-голямо зло от онова, което мислех, че ще понесеш. И е редно да знаеш, трябва да го знаеш, че винаги съм те имал за приятел и за свой любим син.

— А ти знай това — отвърнах му, а снегът се трупаше по косата и раменете ми. — Мразя те от дън душа, Кадер. Цялата ти мъдрост всъщност се свежда само до това, не е ли така? Да вдъхваш омраза в хората. Попита ме каква е моята кауза. Единствената ми кауза е собствената ми свобода. И точно сега това означава да се освободя от теб, завинаги.

Лицето му бе вцепенено от студ. Снегът валеше по мустаците и брадата му и беше невъзможно да разгадаеш изражението му. Но златистите му очи светеха през белезникавата мъгла и все още бяха изпълнени с предишната обич. А после той се обърна и тръгна. И другите тръгнаха с него, а аз останах сам в бурята, стиснал кобура в замръзналата си разтреперана длан. Разкопчах го, извадих „Стечкина“ и щракнах бързо и сръчно с петлето, точно както той ме бе учил. — Стисках го, насочен към земята.

Минутите минаваха — убийствените минути, когато можех да се втурна след него и да го убия, а после и себе си. После се опитах да пусна пистолета, но той не искаше да падне от вдървените ми вледенени пръсти. Опитах се да го освободя с лявата си ръка, но пръстите ми бяха толкова схванати, че се отказах. И в белия вихър, в който се бе превърнал моят свят, аз вдигнах ръце към белия дъжд, както някога, под топлия дъжд в селото на Прабакер. И бях съвсем сам.

Когато се изкатерих върху стената на затвора преди толкова много години, все едно бях изкатерил стената на края на света. Когато се плъзнах надолу към свободата, изгубих целия си познат свят и цялата обич в него. В Бомбай се бях опитал несъзнателно да си създам нов свят на обич, подобен на изгубения, който дори би могъл да го замени. Кадер беше моят баща. Прабакер и Абдула — братята ми, Карла — любимата ми. И после, един по един, изгубих всички. Отново бях загубил целия свят.

Една ясна мисъл дойде при мен неканена и нахлу в ума ми като издекламиран стих от стихотворение. Разбрах защо Халед Ансари бе така твърдо решен да помогне на Хабиб. Внезапно съвършено и ясно разбрах какво всъщност се опитваше да направи той. „Той се опитва да се спаси“ — произнесох и го повторих неведнъж, усещах как изтръпналите ми устни треперят, произнасяйки думите, но ги чувах в ума си. И щом си го помислих и казах, разбрах, че не мразех нито Кадер, нито Карла. Разбрах, че не можех да ги намразя.

Не знам защо сърцето ми се обърна така внезапно и така напълно.

Може би заради пистолета в ръката ми — властта, която той ми даваше да отнемам живот или да го пощадя, и инстинктите от дълбините на природата ми, които ми попречиха да стрелям. Може би заради това, че изгубих Кадербай. Защото докато той се отдалечаваше от мен, аз усещах с кръвта си — кръвта, чийто мирис надушвах в гъстия бял въздух, кръвта, чийто вкус изпълваше устата ми — че всичко е свършено. Каквато и да бе причината, промяната ме заля отвътре като мусон — и не остави нито следа от развихрената смъртоносна омраза, която ме изпълваше само преди мигове.

Все още бях гневен, че бях отдал толкова много синовна обич на Кадер и че душата ми, пряко волята на съзнанието ми, бе молила за обичта му. Гневях се, защото той беше решил, че може да ме употреби, да ме използва като средство да постигне целите си. И бях разярен, че ми бе отнел единственото в целия ми живот — работата ми като лекар на бордея, която можеше да ме спаси, поне в моите мисли, макар и никъде другаде, и да уравновеси донякъде всички извършени от мен неправди. Дори и това малко добро бе омърсено и осквернено. Гневът в мен бе тежък и твърд като базалтова плоча и знаех, че ще са нужни години, за да се стопи, но не можех да ги мразя.