Шантарам

Не можех да направя нищо съществено за откъснатия крак. Почистих раната и се опитах да извадя колкото се може повече парчета от костта с клещите. От писъците му по кожата ми изби мазна пот, освен че треперех при всеки повей на ледения вятър. Направих няколко шева в разкъсаната плът, там, където имаше чиста, здрава кожа, която да ги крепи, но нямаше как да зашия цялата рана. Една дебела кост се подаваше от месото. Хрумна ми да взема трион и да отрежа стърчащата дълга кост, за да остане гладко чуканче, но не знаех дали е нужно точно това. Не знаех дали няма да влоша още повече положението. Не знаех… а когато не знаеш какво правиш, не издържаш на писъците, които предизвикваш. Най-накрая посипах раната с антибиотична пудра и я превързах с незалепваща марля.

Вторият ранен беше с взривено лице и гърло. Очите му бяха унищожени, носът и устата му вече ги нямаше. Приличаше донякъде на прокажените на Ранджит, но раните му бяха толкова сурови и кървави, а зъбите така разбити, че в сравнение с него Ранджит беше само леко обезобразен. Извадих парчета метал от очите, темето и гърлото му. Раните на гърлото бяха тежки и въпреки че той дишаше сравнително равномерно, очаквах състоянието му да се влоши. След като го превързах, и на двамата бих пеницилин и по една ампула морфин.

Най-голямата ми грижа бяха кръвта и нуждата от кръвопреливане на ранените. Нито един от муджахидините, когото бях питал през последните седмици, не знаеше собствената си кръвна група, нито пък на другите. Бе невъзможно да разбера кой на кого можеше да даде кръв и да изградя банка от донори. Тъй като моята собствена кръвна група беше нулева и съм универсален донор, тялото ми беше единственият източник на кръв за кръвопреливания и бях ходещата кръвна банка на целия боен отряд.

В типичния случай един донор дава половин литър кръв на сеанс. В тялото се съдържат около шест литра и кръвта, изгубена при даряване, възлиза на по-малко от една десета от количеството в тялото. Прелях по малко повече от половин литър на всеки от ранените, използвайки интравенозните системи, донесени от Кадер с контрабандния товар. Докато забивах във вените си и във вените на ранените иглите, които не държаха в запечатани пакети, а в отворени контейнери, се зачудих дали системите са доставени от Ранджит и неговите прокажени. За кръвопреливанията дадох почти двайсет процента от кръвта си — твърде много. Виеше ми се свят и леко ми се гадеше, но не бях сигурен дали това са реални симптоми, или просто страхът ми погаждаше номера. Знаех, че за известно време няма да мога да давам кръв и безнадеждността на положението — и моето, и тяхното — смазваше гърдите ми в болезнени спазми.

Работата беше мръсна и страшна, а аз нямах подготовката да я върша. Курсът по първа помощ, който бях завършил на младини, беше подробен, но не включваше раните, получени в битка, а лекарската ми работа в бордея не ми помагаше особено в планините. Разчитах на инстинкта си — същия инстинкт да помагам и лекувам, който ме караше да спасявам предозиралите с хероин наркомани в моя град преди цял един живот. Разбира се, до голяма степен това се дължеше на тайното желание аз самият да получа помощ, да бъда спасен и изцелен — също както Халед искаше да помогне на свирепия Хабиб. Въпреки че не беше много и не беше достатъчно, друго нямах. Затова правех каквото мога, като се мъчех да не повърна, да не се разплача и да не покажа, че ме е страх, а после измивах ръцете си в снега.

Когато Назир се възстанови достатъчно, той настоя да погребем Абдел Кадер Хан, като спазим най-строго обреда. Извърши го, преди да е хапнал и един залък и да е изпил чаша вода. Наблюдавах как Халед, Махмуд и Назир се пречистват и се молят заедно, а после подготвят тялото на Кадербай за погребение. Бяло-зеленото му знаме се беше изгубило, но един от муджахидините даде за саван собственото си знаме. На прост бял фон беше изписана фразата:

„Ла илла хе илл’Алла

Няма друг бог, освен Бо“

Махмуд Мелбааф, иранецът, който беше с нас от онова пътуване с такси в Карачи, извършваше служението с такава нежност, преданост и обич, че погледът ми отново и отново се връщаше към спокойното му силно лице, докато той се трудеше и се молеше. Не би могъл да е по-нежен и по-милосърден дори ако погребваше собственото си дете; от тези мигове по време на погребението аз започнах да го ценя високо като приятел.