Шантарам

Обгорелите, покрити с пепел останки на аптечката бяха подредени на парче брезент до коленете ми. Намерих хирургическа игла, ръждивите монтьорски клещи и копринен конец. Зъзнещ на заснежената земя и със схванати голи ръце, започнах да зашивам артерията и месото, и всичко, в отчаяно усилие да спра бликащата топла червена кръв. Конецът на няколко пъти се къса. Вкочанените ми пръсти трепереха. Мъжът беше в пълно съзнание и го болеше ужасно. Ту пищеше, ту виеше, но неизменно подхващаше отново молитвата.

Когато кимнах на Махмуд да пусне турникета, лицето ми плуваше в пот въпреки големия студ. През шевовете се процеждаше кръв. Изтичаше много по-бавно, но знаех, че в края на краищата това все пак ще го убие. Започнах да пъхам тампони от бинт в раната и да намотавам превръзка, но кървавите ръце на Махмуд сграбчиха китката ми. Вдигнах очи и видях, че Захер Разул е спрял да се моли и спрял да кърви. Беше мъртъв.

Дишах тежко — онова дишане, което носи повече вреда, отколкото полза. Внезапно осъзнах, че не съм хапнал нищо много часове наред и съм ужасно гладен. При тази мисъл — глад, храна — за пръв път ми се доповръща. Усетих как потната вълна на гаденето ме залива, и тръснах глава, за да я прогоня.

Когато отново се заехме с обгорения, открихме, че и той беше издъхнал. Завих бездиханното тяло с камуфлажен брезент. Последният ми поглед към почернялото му стопено лице без черти се превърна в благодарствена молитва. Една от мъчителните истини за военния медик е, че се моли някой да умре толкова жарко и толкова често, колкото се моли и някой да оживее. Третият ранен беше самият Махмуд Мелбааф. В гърба, врата и тила му се бяха забили малки сиво-черни парчета метал, по всяка вероятност и пластмаса. За щастие частиците от тази гореща материя бяха проникнали само в горните слоеве на кожата, като трески. И въпреки това ми отне цял час, докато го освободя от тях. Промих раните, натупах ги с антибиотична пудра и ги превързах, където можеше.

Прегледахме запасите и боеприпасите. В началото на атаката имахме две кози. Едната беше избягала и никога повече не я зърнахме. Открихме другата, свита в една сляпа ниша между две високи скални стени. Тя беше единствената ни храна. Брашното се беше превърнало в сажди, както и оризът, маслото гхи и захарта. Запасите от гориво бяха напълно привършили. Медицинските инструменти от неръждаема стомана бяха станали на безполезни буци метал. Прерових отломките и намерих антибиотици, дезинфектанти, мехлеми, бинтове, хирургически игли, конец, спринцовки и ампули с морфин. Имахме муниции и още лекарства и можехме да топим снега за вода, но липсата на храна беше много сериозна грижа.

Бяхме деветима. Сюлейман и Халед решиха, че трябва да напуснем лагера. В една друга планина, на около дванайсет часа пеш източно оттук, имаше пещера, която — надяваха се те — ще може да ни защити от атака. Руснаците несъмнено щяха да изпратят нов хеликоптер най-късно след няколко часа. Скоро щяха да ги последват и наземните сили.

— Всеки да напълни по две канчета с вода и по време на похода да ги държи под дрехите, до тялото си — преведе ми Халед заповедта на Сюлейман. — Вземаме оръжия, муниции, лекарства, одеяла, гориво, дърва и козата. Нищо друго.

Тръгнахме с празни стомаси и така беше още четири седмици, докато се криехме в новото скално убежище. Единият от младите приятели на Джалалаад, Ханиф, бил халал колач в селото си. Щом пристигнахме, заклахме, одрахме, изкормихме и насякохме козата. Запалихме огън с донесените от разрушения лагер дърва и малко спирт от една лампа. Изпекохме месото до последната хапка, освен краката на животното под ставата, които се смятаха за харам, или забранени за ядене от мюсюлманите. После грижливо изпеченото месо беше разделено на малки дневни дажби. Прибрахме печеното в импровизиран хладилник, изкопан в снега и леда. А после четири седмици гризахме сухото месо и се свивахме, докато се гърчехме от глад и копнеехме за още.

Месото от една коза поддържа живота на девет души цели четири седмици — това бе израз на нашата дисциплина и добронамерена подкрепа помежду ни. Много пъти се опитахме да се измъкнем от лагера и да стигнем до някой съседен кел, за да доставим още храна. Но всички местни села бяха окупирани от вражи войски и целият планински район бе обкръжен от патрули от афганистански войскови части, предвождани от руснаци. Към изтезанията на Хабиб се добавиха пораженията, които бяхме причинили на хеликоптера, и това бе вдъхнало яростна решителност на руснаците и афганските редови войници. При една от мисиите ни за храна нашите разузнавачи чули съобщение, проехтяло в близката долина. От мегафон, прикрепен върху военен джип, афганец ни описал на пущу като бандити и престъпници и съобщил, че са изпратили специален отряд да ни залови. Били обявили награди за главите ни. Нашите разузнавачи мислели да стрелят по колата, но после решили, че може да е капан, предназначен да ни изкара от скривалището. Оставили я да отмине, а думите на ловците отеквали в каменния каньон като воя на дебнещи вълци.