Шантарам

— Да, да — успокои го Сюлейман. — Хайде, бач-е-кака, кажи ни какво знаеш. Искаме да споделим знанията ти. Седни с нас и ни разкажи какво знаеш. Нямаме храна и затова не можем да те почерпим, извинявай.

— Храна има — прекъсна го Хабиб и ни посочи назад, към сенките в края на лагера. — Надушвам храна там.

Вярно беше — разложените останки от мъртвата коза, късовете, които бяха „харам“, лежаха на малка купчинка в кишавия сняг. Макар и да беше студено, дори в снега, парчетата сурово месо отдавна бяха започнали да гният. От толкова далече не можехме да ги подушим, но Хабиб явно можеше.

Забележката на лудия предизвика дълъг спор дали е право, или грешно от религиозна гледна точка да се яде храна, която е „харам“. Мъжете не бяха фанатици, що се отнася до вярата. Молеха се всеки ден, но не спазваха строго графика за трите молитви на шиитския ислям, нито петте молитви на сунитите. Те бяха истински вярващи, но не и открито религиозни. Въпреки това във военно време и пред лицето на застрашаващите ни големи опасности последната сила, която искаха да се обърне срещу тях, беше Господнята. Те бяха свещени воини, муджахидини — мъже, които вярваха, че ще се превърнат в мъченици в мига, в който загинат в битка, и че им е осигурено място в рая, където за тях ще се грижат прекрасни девици. Не искаха да се омърсят със забранени храни, когато бяха толкова близо до мъченическото възнасяне в рая. Всъщност това, че никой не беше обсъждал месото — харам за цял месец гладуване и още пет дни, в които не бяхме сложили нищо в уста, беше почит към вярата им.

От своя страна, аз признах на Махмуд Мелбааф, че през последните дни съм мислил почти непрекъснато за изхвърленото месо. Не бях мюсюлманин и на мен това месо не ми беше забранено, но живеех в такава близост с бойците през толкова много мъчителни седмици, че бях свързал съдбата си с тяхната. Никога не бих хапнал нещичко, докато те гладуваха. Исках да ям от месото, но само ако се съгласяха да го изядат с мен.

Сюлейман изказа решителното мнение по въпроса. Той напомни, че макар и наистина да е зло за един мюсюлманин да яде храна-харам, още по-голямо зло е да умре от глад, когато има харам за ядене. Мъжете решиха, че ще сготвим разложеното месо на супа, преди да се зазори, а после, подкрепени, щяхме да се възползваме от сведенията на Хабиб за вражите позиции, за да си пробием път с бой и да излезем от планините.

През дългите седмици на укриване и чакане без топлина и топла храна, ние се забавлявахме и подкрепяхме с разни истории. През тази последна нощ, след разказите на няколко души, отново дойде моят ред. Първият ми разказ, преди седмици, беше за бягството ми от затвора. Въпреки че бяха скандализирани от признанията ми, че съм гунаа, грешник, и съм лежал в затвора като престъпник, разказът ги развълнува и после ме разпитваха за много неща. Вторият ми разказ беше за Нощта на убийците — как тримата с Абдула и Викрам проследихме нигерийските килъри, как се бихме с тях и ги победихме, а после ги изгонихме от страната; как залових Маурицио — мъжа, виновен за всичко, и го пребих с юмруци; и как ми се искаше да го убия, но го бях пощадил, само за да съжаля за това, когато нападна Лиса Картър и принуди Ула да го убие.

И тази история беше посрещната много добре. Когато Махмуд Мелбааф се настани до мен, за да превежда третата ми история, се замислих какво ли би могло отново да завладее въодушевлението им. Съзнанието ми прегледа списъка си с герои. Бяха много, толкова много мъже и жени — като започнем от собствената ми майка, чиято смелост и жертвоготовност вдъхновяваше спомените ми. Но когато заговорих, изведнъж започнах да разказвам историята на Прабакер. Думите като отчаяна молитва се изливаха. Неканени. От сърцето ми.

Разказах им как Прабакер бе напуснал райското си село и отишъл в града още като дете; как се беше върнал като юноша с буйното улично момче Раджу и другите си приятели, за да отблъснат заплашващите ги престъпници — дакаити; как Рухмабай, майка му, бе вдъхнала кураж на селските мъже; как младият Раджу стрелял с револвера, пристъпвайки към онзи самохвалко, водачът на дакаитите, докато мъжът не паднал мъртъв; как Прабакер обичаше угощенията, танците и музиката; как беше спасил любимата си от холерната епидемия и се беше оженил за нея; и как беше издъхнал в болничното легло, обкръжен от нашата безутешна обич.

След като Махмуд преведе и последните ми думи, последва продължително мълчание. Мъжете мислеха върху разказа ми. Тъкмо когато се самоубеждавах, че и те са толкова трогнати от живота на малкия ми приятел, колкото бях аз, започнаха да ми задават въпроси.

— А колко кози имаха в онова село? — попита сериозно Сюлейман.

— Той иска да знае колко кози… — започна да превежда Махмуд.

— Разбрах, разбрах — усмихнах се аз. — Ами, доколкото мога да кажа, около осемдесет, може и сто да са били. Всяко домакинство имаше по две-три кози, но някои имаха и по шест, и по осем.