Шантарам

— Да, в самолета. Историята е доста шантава, както я знам от нея. Тя не помнеше как се е качила на самолета. Бягала от нещо… от нещо, което била извършила и била загазила. Накрая започнала да се прехвърля от самолет на самолет, от летище на летище — няколко дни подред, мисля. И се озовала на самолета, който летял за Сингапур от… Не знам… Отнякъде си. Сигурно е получила нервна криза или нещо подобно, защото изгубила съзнание и след това изведнъж се свестила в някаква пещера в Индия, заедно с Кадербай. А после той я оставил с Ахмед, който се погрижил за нея.

— За него ми е разказвала.

— Така ли? Тя не говори много за това. Харесваше го. Той се грижил за нея около шест месеца, докато се съвземе. Върнал я към светлината, така да се каже. Бяха доста близки. Мисля, че той беше човекът, който е имала някога, близък й като брат.

— Ти беше ли с нея… искам да кажа, познаваше ли я, когато са го убили?

— Не знам дали са го убили, Лин. — Халед се намръщи, когато възелът от спомени започна да се разплита в паметта му. — Знам, Карла е убедена, че Мадам Жу го е убила заедно с момичето…

— Кристин.

— Да, Кристин. Но аз познавах доста добре Ахмед. Той беше много мил човек — много простодушен и мек човек. Тъкмо от онези, склонни да погълнат отрова заедно с приятелката си като в романтичен филм, ако е вярвал, че никога не може да бъде свободен с нея. Кадер провери всичко много внимателно, защото Ахмед беше от неговите хора, и беше сигурен, че Жу няма нищо общо с това. Той я изключваше.

— Но Карла не искаше да го приеме?

— Не, тя не го повярва. И когато и това й дойде на главата, се смаза. Казвала ли ти е някога, че те обича?

Поколебах се — отчасти от нежелание да загубя малкото предимство, което може би имах пред него, ако той вярваше, че ми го е казала, отчасти от лоялност към Карла — защото, в края на краищата, това си беше нейна работа. Най-сетне му отговорих. Трябваше да разбера защо ми е задал този въпрос.

— Не.

— Много лошо — отсече той. — Мислех, че ти може да си единственият.

— Единственият?

— Единственият, който може да й помогне… да постигне пробив, предполагам. Нещо много лошо се е случило на това момиче. Преживяла е гадни неща. А Кадер според мен влоши положението още повече.

— Как?

— Накара я да работи за него. Той я спасил, когато я срещнал, и я защитил от онова, от което тя се страхувала, там, в Щатите. Но после тя се запозна с един тип, политик, и той здравата хлътна по нея. Той беше нужен на Кадер и затова Кадер хвана Карла да работи за него, а не мисля, че тя бе създадена за това.

— Що за работа беше нейната?

— Нали знаеш колко е красива — тези зелени очи и тази бяла, бяла кожа.

— Ох, мамицата му — въздъхнах и си спомних за една лекция на Кадер за степента на престъплението в греха и греха в престъплението.

— Не знам какво се е въртяло в ума на Кадер — заключи Халед, клатейки глава в почуда и съмнение. — Това беше… нехарактерно, най-меко казано. Честно, аз не мисля, че според него това й… навреждаше. Но тя някак си… замръзна вътрешно. Все едно собственият й баща… я караше да върши тези гадости. И мисля, че тя никога не му го прости. Въпреки това му беше изключително вярна. Никога не го проумях. И така се събрахме — аз виждах как се случваше всичко това и ми беше жал за нея, ако ме разбираш. След време едното доведе до другото. Но никога не успях да се сближа истински с нея. И мисля, че никой няма да успее. Никога.

— „Никога“ е много време.

— Добре, казаното от теб има смисъл. Но само се опитвам да те предупредя. Не искам повече да страдаш, братко. Толкова много неща са ни минали през главата, на? А не искам и тя да страда.

Той отново млъкна. Зяпахме скалите и замръзналата земя и избягвахме да се погледнем в очите. Изминаха няколко минути. Най-сетне той вдъхна дълбоко, стана и започна да се пляска по ръцете и краката, за да прогони студа. Аз също станах, разтреперан от студ, и започнах да тропам с изтръпналите си крака. В последния възможен миг, импулсивно, сякаш си пробиваше път през плетеница от лиани, Халед ме прегърна и ме притисна към себе си. Стискаше ме със страшна сила, но главата му бавно се отпусна върху моята, нежно като клюмнала главица на спящо дете.

Когато се отдръпна, беше извърнал лице и не виждах очите му.

Тръгна си. Последвах го и аз, по-бавно, пъхнал ръце под мишници, за да не ми е студено. Чак когато останах сам, си спомних какво ми беше казал: „Имам лошо предчувствие, Лин. Много лошо предчувствие…“

Реших да поговоря с него за това, но точно в този миг Хабиб се измъкна от сенките и пристъпи до мен, а аз подскочих от уплаха.

— Мамка му! — изсъсках. — Така ме стресна, че щях да се насера от страх! Хабиб, недей така!

— Спокойно, спокойно — обади се Махмуд Мелбааф и застана до лудия.

Хабиб ми издърдори нещо — говореше толкова бързо, че не можех да различа и една сричка. Очите му щяха да изскочат. Тъмните тежки торбички под тях, които тегнеха надолу и оголваха бялото под разбитите колела на ирисите, подсилваха ефекта още повече.

— Какво?