Шантарам

— Спокойно — повтори Махмуд. — Той иска да поговори с всички. Тази нощ разговаря с всекиго. Идва при мен. Иска да го преведа на английски онова, което казва. Ти си последният преди Халед. Той иска да говори с Халед последен.

— Какво каза?

Махмуд го помоли да повтори какво ми е казал. Хабиб заговори отново, пак така забързано и свръхенергично, гледайки ме в очите, сякаш очакваше от тях да изскочи враг или някое чудовище. И аз не откъсвах очи от неговите — в затвора съм лежал с всякакви откачалки и знаех, че не бива да се извръщам.

— Той каза, че силните мъже правят късмета да се случва — преведе Махмуд.

— Какво?

— Силните мъже, те го правят за него си, късмета.

— Силните мъже сами си правят късмета? Това ли иска да каже?

— Да, точно така — съгласи се Махмуд. — Силният мъж сам си прави късмета.

— Какво означава това?

— Не знам — усмихна се търпеливо Махмуд. — Просто го казва.

— Обикаля си и го казва на всекиго? — попитах. — Че силният мъж сам си прави късмета?

— Не. На мен ми каза, че Пророкът, мир на душата му, бил велик воин, преди да стане велик учител. На Джалалаад каза, че звездите блестят, защото са пълни с тайни. За всеки мъж е различно. И много бързаше да каже тези неща. За него е много важно. Не разбирам, Лин. Мисля, че е защото утре сутринта ще се бием.

— Друго има ли? — попитах, озадачен от разговора.

Махмуд попита Хабиб дали има да ми каже още нещо. Без да откъсва очи от моите, Хабиб задърдори на пущу и фарси.

— Той казва обаче, че нямало такова нещо — късмет. Иска да му повярваш. И пак казва, че силният мъж…

— … сам си прави късмета — довърших аз превода. — Е, кажи му, че съм му признателен за казаното.

Махмуд заговори, а Хабиб се взря още по-настоятелно в очите ми, търсейки в тях признание или отклик, които аз не можех да му дам. После се обърна и избяга, приведен и подгънал колене, и това кой знае защо предизвика у мен много по-голяма тревога от очевидната, напираща в очите му лудост.

— Сега пък какво е намислил? — попитах Махмуд с облекчение, след като той се махна.

— Мисля, че ще намери Халед — отвърна той.

— По дяволите, какъв студ! — изпелтечих аз.

— Да, и аз съм измръзнал като теб. По цял ден си мечтая тоя студ да свърши.

— Махмуд, ти беше в Бомбай, когато отидохме да слушаме Слепите певци с Кадербай, нали?

— Да. Това беше първото събрание заедно за всички нас, по едно и също време. Там те видях за пръв път.

— Съжалявам, че онази нощ не се запознахме и не съм те забелязал. Исках да те попитам как въобще се запозна с Кадербай.

Махмуд се засмя. Такава рядкост беше да го видиш как се смее на глас, че и аз се усмихнах. По време на мисията беше отслабнал — всички бяхме отслабнали. Кожата на лицето му се беше изопнала по високите скули и по острата брадичка, обрасла с гъста черна брада. Очите му, дори на студената лунна светлина, бяха с цвета на излъскания бронз от храмова ваза.

— Аз стоя на улицата в Бомбай и въртя търговия с паспорти с един приятел. Една ръка ме хваща за рамото. Абдула. Казва ми, че Кадер Хан искал да ме види. Отивам при Кадер в колата му. Возим се заедно, приказваме и после аз ставам негов човек.

— Защо те е избрал? Кое го е накарало да те избере и какво те накара да приемеш да работиш за него?

Махмуд се намръщи и ми се стори, че за първи път се замисля над този въпрос.

— Аз бях срещу шах Пахлави — започна той. — Савак, тайната полиция на шаха, изби много хора и натика много хора в затвора, за да ги пребиват. Баща ми е убит в затвора. Майка ми е убита в затвора. Защото се борили срещу шаха. Тогава бях малко момче. Като пораснах, се борих срещу шаха. Два пъти в затвора. Два пъти побои и ток в тялото; страшно болеше. Боря се за революцията в Иран. Аятоллах Хомейни прави революцията в Иран и той е новата власт, когато шахът избяга в Америка. Но Савак тайната полиция, тя пак е същата. Сега работи за Хомейни. И аз пак влизам в затвора. Пак побои и електрическа болка. Същите хора от шаха, съвсем същите хора в затвора, сега работят за Хомейни. Всичките ми приятели умират в затвора и във войната с Ирак. Аз бягам и идвам в Бомбай. Правя бизнес, на черната борса, с други иранци. После Абдел Кадер Хан ме прави свой човек. През живота си срещал съм само един велик човек. Това е Кадер. Сега той е мъртъв…

Думите заседнаха в гърлото му и той избърса текналите от очите му сълзи с ръкава на грубата си връхна дреха.

Речта му беше дълга и мръзнехме от студ, но въпреки това исках да го разпитвам още. Исках да знам всичко — всичко, което запълваше празнините между онова, което ми беше казал Кадербай, и тайните, които ми повери Халед. Но точно тогава чухме пронизителен, жален вик на ужас, който замлъкна внезапно, сякаш бяха прерязали източника му с ножица. Спогледахме се и посегнахме едновременно към оръжията.

— Насам! — извика Махмуд и се затича по хлъзгавия сняг и кишата със ситни, предпазливи стъпки.