Читаем Шантарам полностью

Лежах там часове наред, без да мигна, мръсен, гладен, гневен и със сломено сърце. Можех и да умра там — понякога болката те оставя без крака и ръце — но миризмата на храна ме извади от вцепенението. Мъжете бяха решили, че нямат търпение да сготвят последното развалено месо. Варяха го в едно гърне, като постоянно издухваха дима и криеха пламъците с одеяла.

Супата беше готова далеч преди зазоряване и всички мъже си сипаха в купа, чаша или канче. Вонята на гнило месо отначало не понасяше на празните ни стомаси и всички повърнахме поетите гнусни, зловонни глътки. Но гладът притежава собствена воля — воля, много по-стара от другата, която възхваляваме и ласкаем в двореца на разума. Бяхме прекалено гладни, за да се откажем от храната, и при третия опит, а за някои от нас — при петия, успяхме да не повърнем отвратителната воняща отвара. А после болката от горещата супа в празните ни стомаси ни режеше, сякаш коремите ни бяха пълни с рибарски куки. Но и това мина и всеки се принуди да изпие по три порции и да раздъвче жилавите гнили парчета месо.

Два часа по-късно поред търчахме към скалите, когато храната мина през червата, замрели в гладуващите ни тела, и изведнъж изригна навън.

Най-сетне, когато се съвзехме и всички молитви бяха казани, и когато всички бяха готови, ние се събрахме край югоизточния край на площадката — на мястото, откъдето Хабиб ни посъветва да нападнем. Беше ни уверил, че стръмният склон е единственият ни шанс да извоюваме свободата си. И тъй като смяташе да нападне и да се бие с нас, нямахме причини да не се доверим на съвета му.

Бяхме шестима. Останалите петима бяха Сюлейман, Махмуд Мелбааф, Назир, Джалалаад и младият Ала-уд-Дин. Той беше срамежлив мъж на двайсет с момчешка усмивка под старчески воднистозелени очи. Погледна ме в очите и кимна окуражително. Аз също му кимнах усмихнато, лицето му разцъфна в още по-широка усмивка и той закима още по-енергично с глава. Извърнах се, засрамен, че толкова време бяхме заедно — няколко тежки месеца, а нито веднъж не бях разговарял с него. Тръгвахме заедно на смърт, а аз не знаех нищо за него. Нищичко.

Зората възпламени небето. Облаците, подкарани от вятъра над далечната равнина, пламнаха и поаленяха от първите изгарящи целувки на ранното Слънце. Стиснахме си ръцете, прегърнахме се, проверихме отново и отново оръжията си и се загледахме надолу към стръмните склонове и към вечността.

Когато краят идва, той винаги избързва. Кожата на лицето ми беше изопната от мускулите на врата и челюстта. Раменете, ръцете и премръзналите длани на свой ред изопваха мускулите, вкопчени в последна агония в автомата.

Сюлейман даде заповед. Стомахът ми се сви и замръзна като твърдата и безчувствена земя под ботушите ми. Изправих се и прекрачих ръба на хребета. Поехме надолу по хълма. Денят беше великолепен — най-ясният ден от месеци насам. Спомних си как преди седмици мислех, че в Афганистан, в каменните килии на планините му, също както в затвора, няма изгреви и залези. Ала зората в онова утро беше най-прекрасната, която бях виждал някога. Когато стръмните склонове станаха по-полегати, забързахме крачка и заподтичвахме по последния розов сняг към синьо-зеленикавата изровена земя отвъд.

Първите взривове, които чухме, бяха твърде далеч от нас и не ме уплашиха. „Добре, започва се. Това е то…“ Думите избъбриха в мозъка, сякаш ги произнесе някой друг, сякаш някой друг, като треньор, ме подготвяше за края. После взривовете отекнаха по-близо — вражите минохвъргачки бяха намерили прицела си.

Огледах редицата ни и забелязах, че другите вече тичаха пред мен. Само Назир все още беше зад гърба ми. Опитах се да ускоря ход. Краката ми се бяха вдървили — виждах ги как мърдат, тичат, крачка след крачка, но не ги чувствах. Трябваше гигантски да напрегна волята си, за да ги овладея и да им заповядам да тичат по-бързо. Най-сетне, препъвайки се, успях да ускоря бяг.

Два снаряда гръмнаха съвсем близо до мен. Продължавах да тичам, очаквах болката, очаквах смъртоносната шега. Сърцето ми бумтеше в гърдите, студеният въздух излизаше с пъхтене и сумтене от дробовете. Не виждах вражите позиции. Обхватът на снаряда е много повече от километър, но знаех, че трябваше да са по-близо. И тогава тун-тун-тун-тун — проехтяха първите изстрели от АК-47: Наши и техни. Знаех, че са близо. Достатъчно близо, за да ни убият или ние да ги убием.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары
100 знаменитых людей Украины
100 знаменитых людей Украины

Украина дала миру немало ярких и интересных личностей. И сто героев этой книги – лишь малая толика из их числа. Авторы старались представить в ней наиболее видные фигуры прошлого и современности, которые своими трудами и талантом прославили страну, повлияли на ход ее истории. Поэтому рядом с жизнеописаниями тех, кто издавна считался символом украинской нации (Б. Хмельницкого, Т. Шевченко, Л. Украинки, И. Франко, М. Грушевского и многих других), здесь соседствуют очерки о тех, кто долгое время оставался изгоем для своей страны (И. Мазепа, С. Петлюра, В. Винниченко, Н. Махно, С. Бандера). В книге помещены и биографии героев политического небосклона, участников «оранжевой» революции – В. Ющенко, Ю. Тимошенко, А. Литвина, П. Порошенко и других – тех, кто сегодня является визитной карточкой Украины в мире.

Валентина Марковна Скляренко , Оксана Юрьевна Очкурова , Татьяна Н. Харченко

Биографии и Мемуары