Шантарам

Той бавно заразвива дебелите превръзки и усетих как потта се стича по бузите. Когато и двете превръзки бяха свалени, аз се втренчих в разкривените лапи, в които се бяха превърнали ръцете ми, и размърдах пръсти. От измръзването те се бяха напукали около всички стави, черните рани от охлузванията бяха кошмарни, но всички — цели-целенички — си бяха на мястото.

— Благодари на Назир — промълви тихо Махмуд, докато оглеждаше напуканите ми ръце с белеща се кожа. — Искаха да ти отрежат пръстите, но той не им позволи. Не им позволи да те оставят, докато не се погрижиха за всички рани. Принуди ги да лекуват и пораженията от измръзване по лицето ти. Беше взел калашника и твоя автоматичен пистолет. Ето, помоли ме да ти дам това, като се свестиш.

Махмуд извади „Стечкина“, увит в тензух. Опитах се да го поема, но ръцете ми не можеха да хванат вързопа.

— Аз ще ти го пазя — предложи ми той с напрегната усмивка.

— Къде е? — попитах, все още зашеметен и пронизван от болката, но се чувствах все по-добре и все по-силен с всяка следваща минута.

— Ето там — посочи Махмуд и кимна с глава. Обърнах се и видях Назир да спи на една страна на легло, подобно на моето. — Почива си, но е готов за тръгване. Не бива да се бавим тук. Нашите приятели ще дойдат за нас всеки момент и трябва да сме готови да тръгнем.

Огледах се. Намирахме се в голяма палатка с пясъчен цвят и под от палети. Вътре имаше около петнайсет походни легла. Няколко души, облечени с афгански дрехи — свободни панталони, туники, и дълги елеци без ръкави в еднакви оттенъци на бледозеленото — обикаляха между тях. Те вееха на ранените със сламени ветрила, миеха ги със сапунена вода от кофи или отнасяха навън нечистотиите. Някои от лежащите стенеха и викаха от болка на непознати за мене езици. След месеците в снежните върхове на Афганистан въздухът тук, в пакистанската равнина, беше тежък, горещ и задушен. Бе така напоен с миризми, че не можех да се съсредоточа върху никоя от тях поотделно, освен върху една-единствена: неповторимия мирис на ароматизиран индийски ориз басмати, който се вареше някъде близо до палатката.

— Да ти кажа, човече, умирам от глад.

— Скоро ще ядем вкусна храна — увери ме Махмуд и си позволи да се засмее.

— Ние…? В Пакистан ли сме?

— Да — засмя се отново той. — Какво си спомняш?

— Почти нищо. Бягахме. Те стреляха по нас… от много далече. Минохвъргачки навсякъде. Спомням си… Улучиха ме…

Опипах превръзките, омотали пищялите ми от коленете до глезените.

— И паднах на земята. После… спомням си… джип ли беше? Или камион? Имаше ли такова нещо?

— Да. Взеха ни. Хората на Масуд.

— Масуд?

— Ахмад Шах. Самият Лъв. Хората му атакували язовира и двете главни шосета, за Кабул и за Кета. Обсадили Кандахар. — Още са там, около града, и според мен няма да си тръгнат, докато войната не свърши. Ние се втурнахме право срещу атаката, приятелю.

— Те са ни спасили…

— Това е, как се казва, най-малко да направят за нас.

— Най-_малкото_, което са могли да направят за нас?

— Да. Защото те ни избиха.

— Какво?

— Да. Когато избягахме от планината и се спуснахме надолу, афганската армия ни обстреля. Хората на Масуд ни виждат и си мислят, че сме от врага. Те са много далече от нас и започват да ни обстрелват с минохвъргачки.

— Нашите хора са ни обстрелвали?

— Всички стреляха — искам да кажа, всичките стреляха едновременно. Афганската армия също стреля по нас; но минохвъргачките, дето ни улучиха, мисля, че си бяха от нашата страна. И това накара афганската армия и руските войници да побягнат. Аз сам убих двама от тях. Бойците на Ахмад Шах Масуд имаха „Стингъри“. Американците им дават „Стингъри“ през април и оттогава руснаците нямат хеликоптери. Сега муджахидините отвръщат на ударите навсякъде. Сега войната ще свърши след две години или може би три, иншаллах.

— Април… Кой месец сме сега?

— Сега е май.

— От колко време съм тук?

— От четири дни, Лин — отвърна той тихо.

— Четири дни… — Мислех си, че е била една нощ, едно дълго спане.

Погледнах отново през рамо спящото тяло на Назир. — Сигурен ли си, че той е добре?

— Той е ранен — тук… и тук. Но е силен и може да се придвижва. Той ще се оправи, иншаллах. Той е като шотор! — засмя се той, използвайки думата за камила на фарси. — Науми ли си нещо, никой не може да го промени.

И аз се засмях с него за първи път, откакто се събудих. Смехът ме накара да вдигна ръце към главата си в опит да усмиря пулсиращата болка, която ми причини.

— Не бих искал аз да съм този, дето се мъчи да накара Назир да размисли, когато си е наумил нещо.