Шантарам

Малко по малко подробностите изплуваха: по-пълна история на битката, в която влязохме, и на последвалото спасение. Руските и афганските войници, обкръжили ни в планината, бяха част от рота. Единствената цел на операцията им в планините Шар-и-Сафа била да хванат и убият Хабиб Абдур Рахман. За залавянето му е обявена голяма награда, но страхът и ужасът, насадени в съзнанието им заради неговите зверства, накарала издирвачите да възприемат преследването му много — по-лично. Те били дотолкова хипнотизирани от дивашката му омраза и толкова вманиачени да го заловят, че не успели да забележат прикритото настъпление на силите на Ахмад Шах Масуд. Когато се устремихме към свободата, осланяйки се на получените от Хабиб сведения, че повечето руснаци и афганци са заети с поставянето на мини и други капани от другата страна на планината, стреснатите постови в безлюдния вражески лагер открили огън. Може би са помислили, че самият Хабиб идва, защото стреляли като обезумели, съвсем напосоки. Това предхождало атаката, планирана от муджахидините на Масуд, които сигурно са помислили стрелбата за изпреварващ удар на руснаците. Експлозиите, които виждах и чувах, докато тичах към врага — изгърмели са собствените си снаряди, идиоти с идиоти! — всъщност бяха преки удари на минохвъргачките на Масуд по руските позиции. Далекобойните снаряди, разкъсали нашата редица, се оказаха злополучни — приятелски огън, както се казва.

Мигове, които наум нарекох величествени, докато тичах към стрелящите дула; тези глупаво погубени животи, този приятелски огън. В това нямаше величие. И никога няма. Има само храброст и страх, и обич. А войната ги убива всичките — едно по едно. Величието принадлежи на Бога, разбира се — тази дума всъщност значи точно това. А не можеш да служиш на Бог с пушка.

След като сме паднали, бойците на Масуд преследвали побягналия враг чак до планините и се сблъскали със завърналата се рота сапьори. Битката, която последвала, било същинско клане. Нито един войник от войсковата част, изпратена да хване и убие Хабиб Абдур Рахман, не оцелял. На него, безумеца, това щеше да му хареса, ако беше доживял да го чуе. Знам точно как щеше да се ухили, как голямата му уста щеше да зейне беззвучно, а обезумелите му от скръб очи да изскочат, набъбнали от омраза.

През целия този студен ден и вечерта ние с Назир сме останали на бойното поле. Докато сме треперели в бързо падналите сенки по залез, муджахидините и оцелелите от собствения ни отряд се върнали от битката и ни намерили. Махмуд и Ала-уд-Дин донесли мъртвите — Сюлейман и Джалалаада от пустинната планина.

Бойците на Масуд се обединили с независими бойци от Ачакзай, за да завземат Чаманското шосе от прохода чак до руския отбранителен периметър на обсадения Кандахар, на по-малко от петдесет километра от града. Евакуацията до Чаман и преминаването през прохода в Пакистан минало бързо и без злополуки. Пътували сме в камион заедно с мъртвите ни приятели и сме стигнали граничния пункт за часове — пътят, отнел ни цял месец през планините с конете на Кадер.

Назир оздравяваше бързо и започна да си възвръща теглото. Раните по ръката и плешката заздравяваха и почти не го притесняваха. Но по-голямата и по-дълбока рана на дясното му бедро вероятно беше повредила връзките между мускулите, костите и сухожилията от хълбока до коляното. Горната част на крака му беше вдървена и той продължаваше да куца — заваляше дясното ходило, вместо да стъпва направо.

Духът му обаче беше доста висок и той нямаше търпение да се завърне в Бомбай — всъщност дотолкова, че терзанията му по повод моето бавно оздравяване станаха досадни. Загрижените му подканяния — „По-добре ли си? Идваш ли? Тръгваме ли?“ — взеха да стават непоносими и на два-три пъти му се разкрещях. Тогава не знаех, че му предстои мисия в Бомбай, последната мисия на Кадер. Тя беше единственото, което сдържаше скръбта и срама му, че е надживял Кадер. И с всеки ден, докато оздравявахме, задълженията, наложени му от последната воля на Кадер, го задушаваха все повече, а неговото отклонение от дълга, както той го възприемаше, му се струваше все по-скверно.

Аз самият си имах грижи. Раните по краката ми заздравяваха достатъчно бързо, а кожата на челото ми се затвори благополучно над малкия, изпъкнал кокален ръб, но пукнатото ми тъпанче се възпали и беше източник на постоянна и почти непоносима болка. Всяка хапка, всяка глътка вода, всяка изговорена дума и всеки силен шум забиваха малки остри скорпионови жила в нервите по лицето, гърлото и дълбоко в трескавия ми мозък. Всяко помръдване на тялото и извъртане на главата се забиваше като нож в плувналите ми в пот терзания. Всеки поет дъх, кихане или кашляне усилваха изтезанията. Мръднех ли се неволно насън и ударех някъде болното си ухо, скачах от леглото с вик, който събуждаше всички на петдесет метра наоколо.