Шантарам

— Не — отвърнах, устоявайки на натиска му върху рамото ми. Разочарованието в погледа му ме накара да посмекча тона, макар да не промени настроението ми. — Малко е рано още, а и трябва да тръгвам. Имам… работа.

— Много добре — отстъпи той с въздишка. — Но трябва да изпиеш едно с мен. Ще е твърде нецивилизовано от твоя страна да напуснеш компанията ми, без да ми позволиш да покваря теб, свещения воин, поне мъничко. В края на краищата, какъв е смисълът някой да възкръсне, ако не да пие силни напитки с приятелите си?

— Добре — смилих се и се усмихнах, но продължавах да стоя прав. — Едно питие. За мен уиски. Нека е двойно. Това достатъчно покварено ли е за теб?

— Ах, Лин — ухили се той. — Има ли някой на този наш отвратително сладък свят, който да е достатъчно покварен за мен?

— Когато волята е слаба, има начин, Дидие. Живеем с надежда.

— Ама разбира се! — каза той и се разсмяхме.

— Ще ви оставям — обяви Кавита и се наведе да ме целуне по бузата. — Трябва да се връщам в редакцията. Лин, хайде да се видим. Изглеждаш… Щуро изглеждаш. Ако съм виждала нещо, от което ще излезе статия, то ти изглеждаш точно така, йаар.

— Разбира се — усмихнах се. — Имам една-две истории. Извън протокола, разбира се. Сигурно ще има за какво да си говорим, докато вечеряме.

— Нямам търпение да ги чуя. — Тя задържа погледа си върху мен, колкото да успея да го почувствам на няколко места едновременно. После се извърна и се усмихна лъчезарно на Дидие. — Дидие, дръж се гадно с някого заради мен. Не искам да чуя, че си станал ужасно сантиментален само защото Лин се е върнал.

Тя се отдалечи, а аз не откъсвах очи от нея. Когато донесоха питиетата, Дидие настоя най-сетне да седна при него.

— Скъпи ми приятелю, можеш да се храниш прав, ако се налага, можеш и да правиш любов прав, ако си способен, но да пиеш уиски прав, е невъзможно. Така постъпват варварите. Един мъж, който пие прав благороден алкохол като уискито, когато не вдига наздравица за някое благородно дело или цел, е звяр, човек, който пред нищо не се спира.

Седнахме и той веднага вдигна чаша за наздравица.

— За живите!

— И за мъртвите? — попитах. Чашата ми все още беше на масата.

— И за мъртвите! — отвърна той с широка, топла усмивка.

Вдигнах чаша, чукнахме се и глътнах двойното уиски на екс.

— А сега… — каза той сериозно, отхвърлил усмивката толкова бързо, колкото бе изгряла в очите му. — Какво те мъчи?

— Откъде да започна? — попитах насмешливо.

— Не, приятелю, не говоря само за войната. Има и още нещо, нещо много решително в лицето ти, и искам да знам какво е.

Гледах го мълчаливо и тайно се радвах, че отново съм в компанията на някого, познаващ ме толкова добре, че четеше между редовете на бръчките ми.

— Хайде, Лин. Прекалено много тревога има в очите ти. Какъв е проблемът? Ако искаш, ако ти е по-лесно, можеш за начало да ми разкажеш какво се случи в Афганистан.

— Кадер е мъртъв — заявих, вперил поглед в празната чаша, която стисках.

— Не! — възкликна той уплашен и възмутен едновременно.

— Да.

— Не, не, не. Щях да чуя нещо… Целият град щеше да научи.

— Видях трупа му. Помогнах да го извлачим до нашия лагер горе в планината. Помогнах да го погребем. Мъртъв е. Всички са мъртви. Само ние останахме от тукашните — Назир, Махмуд и аз.

— Абдел Кадер… Не може да бъде.

Лицето на Дидие стана пепеляво, а сивото като че преля и в очите му. Поразен от новината — изглеждаше така, все едно някой го е зашлевил силно по лицето — той се свлече на стола и ченето му увисна. Катурна се настрани и аз се уплаших да не падне на пода и дори да не получи удар.

— Не го приемай толкова тежко — казах тихо. — Само недей да се съкрушаваш, Дидие. Изглеждаш адски зле, пич. Стегни се!

Умореният му блуждаещ поглед се вдигна и срещна моя.

— Лин, има някои неща, които просто са невъзможни. От дванайсет, тринайсет години съм в Бомбай и Абдел Кадер Хан го е имало винаги…

Той отново сведе поглед и изпадна в унес, наситен с толкова бурни мисли и чувства, че главата му трепереше, а долната му устна играеше. Разтревожих се. Бях виждал и друг път как мъже пропадат. В затвора съм виждал как мъже рухват, разкъсани от страх и срам, и как после самотата ги убива. Но това беше процес и той отнемаше седмици, месеци, години. Дидие рухна за секунди и аз го гледах как с всеки миг се смазва все повече.

Заобиколих масата, седнах до него, обгърнах с ръка раменете му и го придърпах към себе си.

— Дидие! — прошепнах му дрезгаво. — Трябва да тръгвам. Чуваш ли ме? Дойдох да питам за моите неща, дето ги оставих при теб, докато бях у Назир и се откачах от хероина. Спомняш ли си? Оставих ти мотора си „Енфийлд“. Оставих ти паспортите си, парите и някои — други неща. Помниш ли? Много е важно. Тия неща ми трябват, Дидие. Помниш ли?

— Но да, разбира се — съвзе се той и челюстта му потрепера. — Всичко е непокътнато, не се бой. Всичко е у мен.

— Още ли държиш апартамента на „Мериуедър Роуд“?

— Да.

— Там ли са нещата ми? Там ли ги държиш?

— Какво?