Шантарам

— За Бога, Дидие! Стегни се! Хайде. Ще станем заедно и ще отидем до апартамента ти. Трябва да се изкъпя, да се обръсна и да се организирам. Трябва да… да свърша една важна работа. Нужен си ми, човече. Не ме прецаквай сега!

Той примига и се извърна да ме погледне. Горната му устна се изви в познатата усмивка.

— Какъв е смисълът на подобна забележка? — възмути се той. — Дидие Леви не прецаква никого, освен, разбира се, ако е много, много рано сутрин. Лин, знаеш колко много мразя ранобудниците — почти толкова, колкото мразя полицията. Alors, да тръгваме!

У Дидие се обръснах, изкъпах се и отново облякох новите дрехи. Дидие настоя да хапна нещо и ми изпържи омлет, докато се ровех в двата кашона с моите вещи, за да намеря парите — около девет хиляди американски долара, ключовете за мотора и най-качествения ми фалшив паспорт. Беше канадски, с моята снимка и вписани личните ми данни — фалшивата туристическа виза беше изтекла. Трябваше бързо да я подновя. Ако нещо се объркаше в плановете ми, щяха да са ми нужни много пари и чистичък паспорт.

— Къде ще ходиш сега? — попита Дидие, щом пъхнах и последната хапка в уста и станах да измия чиниите.

— Първо трябва да си оправя паспорта — отвърнах, като продължавах да дъвча. — После отивам да се видя с мадам Жу.

— Какво?!

— Отивам да се разбера с мадам Жу. Ще избърша дъската. Халед ми даде… — Гласът ми секна. Щом споменах името на Халед Ансари, мисълта за него временно помрачи разсъдъка ми. Това бе бяла вихрушка от — чувства, издигнала се от последния спомен, когато го видях за последен път как се отдалечава в снега на нощта. Прогоних го с усилие на волята. — В Пакистан Халед ми даде бележката. Благодаря, че ми каза, между другото. Все още не разбирам. Още не знам защо толкова се е разярила, че е трябвало да ме натика в затвора. От моя страна аз никога не съм влагал нищо лично. Но вече е лично. Четирите месеца в „Артър Роуд“ го направиха лично. Затова ми трябва моторът. Не искам да ползвам таксита. И затова трябва да си оправя паспорта. Ако ченгетата се намесят, трябва ми чист паспорт, който да им представя.

— Ама ти не знаеш ли? Миналата седмица… Не, преди десет дни нападнаха мадам Жу. Тълпата, тълпа хора от народност Сена, нападнали Двореца и го разрушили. Имаше голям пожар. Нахлули в сградата и унищожили всичко, а после я запалили. Сградата си е още там. Стълбището и стаите на горния етаж още съществуват. Но Дворецът е съсипан и никога повече няма да отвори. Скоро ще го събарят. Със сградата е свършено, Лин, както и с нея самата, с мадам Жу.

— Мъртва ли е? — процедих през зъби.

— Не. Жива е. И все още е там, разправят. Но силата й я няма. Тя няма нищо. Тя е нищо. Просякиня. Прислужниците й търсят по улиците останки от храна и й ги носят, докато тя чака сградата да рухне. С нея е свършено, Лин.

— Не съвсем. Още не.

Тръгнах към вратата и той се втурна подире ми. Никога не бях го виждал да се движи толкова бързо и се усмихнах — толкова странно беше.

— Моля те, Лин, няма ли да размислиш? Можем да поседим тук заедно и да изпием някоя и друга бутилка, non? Ще се успокоиш.

— Вече съм достатъчно спокоен — отвърнах и се усмихнах на неговата загриженост. — Не знам… как ще постъпя. Но трябва да затворя вратата на всичко това, Дидие. Не мога просто да… го оставя така. Де да можех. Но има твърде много неща, които… Не знам… са вързани, предполагам.

Не можех да му го обясня. Не беше просто отмъщение, знаех го, но мрежата от връзки между Жу, Кадербай, Карла и мен така лепнеше от срам, тайни и предателства, че не можех да се принудя да я възприема или да разговарям за нея с приятеля си.

— Bien — въздъхна той, забелязал решителността в очите ми. — Щом трябва да отидеш при нея, и аз ще дойда с теб.

— В никакъв случай! — възкликнах, но той ме пресече с яростен жест.

— Лин! Аз съм този, който ти каза за това… за този ужас, който тя ти причини. Сега трябва да дойда с теб, иначе аз ще нося отговорността за всичко, което се случи. А ти знаеш, приятелю, че мразя отговорността почти толкова, колкото мразя полицията.

Трийсет и осма глава

Дидие Леви се оказа най-неприятният пътник, който съм возил някога. Стискаше ме толкова здраво и с такова напрежение, че ми беше трудно да управлявам мотора. Виеше, когато застигахме коли, и пищеше, когато ускорявахме ход, за да ги задминем. На опасните остри завои се тресеше от страх и се опитваше да изправи наклонилия се да завие мотор. Всеки път, когато спирах на светофар, той стъпваше на земята, за да си изпъне краката, и почваше да мрънка, че бутовете му се схванали. А всеки път, когато потеглях, влачеше краката си по платното и се люлееше, докато стъпи на стъпенките. Ако някое такси или друга кола се приближеше много, той ги риташе или размахваше юмрук в безумен гняв. Когато пристигнахме, изчислих, че опасностите по време на това трийсетминутно пътуване с Дидие бяха равни горе-долу на един месец под обстрел в Афганистан.