Шантарам

— Абдулбай, искам да знам къде си преместил работилницата. Къде са Кришна и Вилу? Ходих в старата работилница, но там няма никого. Трябва малко да пообработят паспорта ми. Трябва да знам къде сте се преместили.

Страхът се сви до блещукаща точица в очите му. Устните му се разтвориха в подобие на старата сладостна усмивка и той ме погледна в очите с алчна съсредоточеност.

— Естествено, че искаш да знаеш — ухили се той и избърса сълзите с длани. — Тук е, Лин, в тази къща. Преустроихме мазето и го оборудвахме. В кухнята има капак на пода. Икбал ще ти покаже. Сега момчетата работят там.

— Благодаря — казах аз, разколебан. — Имам си работа, но… По-късно тази вечер ще дойда пак или най-късно утре. Тогава ще се видим.

— Иншаллах — каза той тихо и отново се извърна към прозореца. — Иншаллах.

Отидох в кухнята и вдигнах тежкия капак. Десетина стъпала водеха към ярко осветеното мазе. Кришна и Вилу ме поздравиха радостно и веднага се заеха с паспорта ми. Малко неща ги вълнуваха повече от предизвикателството на фалшифицирането. Те влязоха в кратък въодушевен спор и се договориха за най-добрия подход.

Докато работеха, огледах новата работилница на Гани. Беше обширна, много по-голяма от мазето в къщата на Абдул Гани. Вървях трийсет петдесет метра покрай прозрачни маси, осветени отдолу, печатни и фотокопирни машини и шкафове. Предположих, че подземието продължава и под съседната къща на улицата. Изглежда бяха я купили и бяха свързали двете мазета. Ако беше така, предположих, сигурно има и друг изход към съседната къща. Бях започнал да го търся, когато Кришна ме извика да ми каже, че спешната ми виза е готова. Заинтригуван от новия строеж между къщите, аз си обещах, че ще се върна възможно най-скоро и ще огледам много внимателно работилницата.

— Извинявай, че те задържах — измърморих на Дидие, щом отново възседнах мотоциклета. — Отне ми повече време, отколкото очаквах. Но паспортът е готов. Сега можем да отидем право при мадам Жу.

— Не бързай, Лин — въздъхна Дидие и се вкопчи в мен с всички сили, щом потеглихме. — Най-доброто отмъщение, както и най-добрият секс, се прави бавно и с отворени очи.

— Карла? — извиках през рамо, а моторът набираше скорост в металния поток.

— Non, мисля, че е мое! Но… но не съм сигурен! — извика ми той и двамата се разсмяхме.

Паркирах мотора пред жилищен блок на една пряка от Двореца. Тръгнахме по отсрещния тротоар, подминахме сградата и извървяхме още половин пряка, като я оглеждахме за някакви признаци, че е обитаема. Фасадата на Двореца изглеждаше недокосната и невредима, въпреки че металните и дървените капаци на прозорците и закованата с летви врата намекваха за погромите вътре. Завихме и се върнахме обратно и отново я подминахме, като се оглеждахме за вход.

— Ако тя е вътре и прислужниците й носят храна, те не минават през онази врата.

— Да, точно това си мислех и аз — съгласи се той. — Трябва да има и друг вход.

Открихме тясна уличка откъм гърба на сградите. За разлика от гордата и чиста главна улица, тази беше мръсна. Внимателно запристъпвахме между зловонните, посипани с мръсотии локви черна течност и струпаните купчини мазни незнайно какви боклуци. Погледнах Дидие и по нещастната му физиономия познах, че изчисляваше колко питиета ще са му нужни, за да се отърве от вонята, нахлула в ноздрите му. Стените и оградите от двете страни бяха от камък, тухли и цимент, залепени една за друга от десетилетия и целите обрасли с увивни растения, мъхове и лиани.

Преброихме постройките една по една след ъгъла, открихме задната стена на Двореца и бутнахме малката дъсчена, врата в каменната стена. Тя се отвори и влязохме в просторен заден двор, който сигурно е бил разкошно, прекрасно усамотено място, преди тълпата да го нападне. Тежките глинени саксии бяха преобърнати и потрошени, а разсипаните пръст и цветя се бяха превърнали в кал. Градинските мебели бяха нацепени на трески. Дори и плочките на настилката на много места бяха счупени, все едно удряни с чукове.

Открихме една обгорена врата, през която се влизаше в къщата. Беше отключена и се отвори навътре с жално ръждиво скърцане.

— Ти чакай тук. — Тонът ми не допускаше никакви възражения. — Стой на стража. Ако някой влезе през външната врата, забави го или ми дай сигнал.

— Както кажеш — въздъхна той. — Не се бави много. Тук не ми харесва, Bonne chance.

Влязох вътре. Вратата се затвори зад мен и съжалих, че не съм взел фенерче. Беше тъмно, а подът беше покрит със счупени чинии, гърнета, тенджери и други съдове, пръснати сред черните отломки от мебели и паднали греди. Започнах бавно да се промъквам през кухнята на първия етаж и по дългия коридор, който водеше към предната част на къщата. Подминах няколко изгорели стаи. В една от тях огънят бе бушувал така яростно, че и подът беше пропаднал, а овъглените носещи греди се показваха от дупките като ребра в трупа на огромно животно.