Шантарам

С дивашки, пронизителен вой той нападна отново. Отстъпих встрани и нанесох мощен къс удар с десния си юмрук в слепоочието му, но докато падаше, той посегна с ноктестата си длан, стисна панталоните ми и ни повлече двамата на земята. Изпълзя като рак върху мен и стисна врата ми. Ноктите отново се забиха в раменете и гърлото ми.

Той беше жилав, силен и висок. Бях толкова отслабнал по време на войната на Кадер, че силите ни бяха изравнени. Претърколих се веднъж, дваж, но не можах да го отхвърля. Главата му беше залепена до моята и не можех да го ударя в лицето. Усетих допира на устата и зъбите му до врата си. Той се изтласкваше напред, блъскаше главата си в моята и ме хапеше. Дългите му остри нокти се впиваха в гърлото ми.

Посегнах надолу и напипах ножа си. Извадих го, замахнах и го наръгах. Острието прониза бедрото му, близо до хълбока. Той вдигна глава, виещ от болка, и аз промуших гърлото му близо до рамото. Ножът проби кожата, заби се в рамото му и опря в жилите и костта. Той посегна към гърлото си, претърколи се и тялото му се блъсна в стената. Вече нямаше сили да продължи боя. Беше свършено. И тогава чух писъка.

Обърнах се рязко и видях Раджан да изпълзява от кухината между пода и тавана на долната стая. Беше досущ същият или така ми се струваше, но цял и невредим — същата плешива глава, избръснати вежди, гримирани очи и остри нокти, лакирани в змийско зелено. Бързо се извърнах и видях, че Раджан лежи там, свит и стенещ до стената. „Близнак — помислих си глупаво. — Двама са. Защо никой не ми каза?“ обърнах се, точно когато близнакът се втурна с крясък към мен. Вторият стискаше нож.

Беше вдигнал тънкото извито острие като меч и докато тичаше, замахна свирепо. Избегнах трескавия му удар, пристъпих по-близо и замахнах надолу с ножа. Промуших ръката и рамото му, но той все още можеше да се движи. Ножът му повторно замахна към мен. Действаше бързо — достатъчно бързо да разреже ръката ми. Кръв рукна от раната, яростта ме тласна към него, десният ми юмрук блъскаше и мушкаше с ножа. После изведнъж черна болка с вкус на кръв се вряза в тила ми — удариха ме отзад. Пропълзях покрай близнака, извих се и видях ранения Раджан с риза, залепнала от кръвта по гърдите. Държеше греда. Главата ми кънтеше от мощния му удар. Кръвта се стичаше от раните по главата, врата, рамото и меката вътрешна страна на ръката ми. Близнаците отново завиха и аз разбрах, че се готвят за нова атака. Малко семенце на съмнение узря и избухна в мислите ми за пръв път, откакто бе започнала тази странна надпревара: „Може и да не победя…“

Ухилих им се и се приготвих да посрещна атаката със свити юмруци и изнесен напред ляв крак. „Хайде — помислих си. — Давайте да приключваме“. Те се засилиха към мен отново със същия пронизителен вой. Този с гредата, Раджан, замахна с нея към мен. Вдигнах лявата си ръка, за да пресрещна удара. Гредата се стовари върху рамото ми, но аз забих десния си юмрук в неговото лице и той се стовари по гръб. Коленете му се подгънаха, преди да падне на пода. Брат му замахна към лицето ми с ножа. Приклекнах и отскочих, но острието поряза тила ми над врата. Излязох изпод гарда му, изправих се и го намушках в рамото чак до ставата. Целех се в гърдите, но раната все пак ми свърши работа, защото под ножа ръката му се отпусна като водорасло и той се отдръпна, обзет от паника.

Годините на гняв избликнаха — целият гняв от затвора, който бях погребал в плиткия гроб на сърдитото ми самообладание. Кръвта, стичаща се по лицето ми от раните по главата, беше течна ярост, гъста и червена, която се изливаше от съзнанието ми. Свирепа сила напираше в мускулите на ръцете, раменете и гърба ми. Извърнах се от Раджан и близнака към дебилното същество в креслото. „Убий ги всичките! — помислих си, вдишвайки през стиснатите зъби. — Ще ги избия всичките.“

Чух, че някой ме вика, вика ме, вика ме от ръба на пропастта, в която бе пропаднал полуделият Хабиб и подобните нему.

— Лин! Лин, къде си?

— Тук вътре, Дидие! — извиках в отговор. — В таванската стая! Много си близо! Чуваш ли ме?

— Чувам те! — извика той. — Идвам веднага!

— Внимавай! — изпухтях аз. — Тук горе има двама, и те са… заеби, човече… никак не са приятелски настроени!

Чух стъпките му, чух го как изпсува, когато се препъна в тъмното. Той бутна вратичката, наведе се и влезе. В ръката си стискаше пистолет. Зарадвах се, че го виждам. Наблюдавах лицето му, докато набързо огледа сцената — кръвта по лицето и ръцете ми, кръвта по телата на близнаците, точещата лиги фигура на креслото. Забелязах как потресът и изненадата му се уталожиха в мрачната линия на присвитите му устни. После той чу писъка.