Шантарам

Близнакът на Раджан, този с ножа, нададе смразяващия кръвта вой и се хвърли към Дидие. Той без колебание насочи пистолета си и го простреля в слабините, до хълбока. Оня се свлече, метна се встрани, ревейки от болка, и се търколи на пода, превит над кървавата рана. Раджан скочи пред трона и закри мадам Жу с голи гърди. Втренчи се с омраза в очите на Дидие и моят приятел разбра, че слугата би поел куршума, за да я защити. Дидие направи крачка към него и се прицели в сърцето му. Лицето на французина бе строго и намръщено, но воднистите му очи бяха спокойни и блестящи от ледено превъзходство. Това бе истинският мъж, Дидие Леви — един от най-способните и опасни мъже в Бомбай.

— Искаш ли ти да го застреляш? — попита ме той с изражение, по-твърдо от всичко в стаята.

— Не.

— Не? — ахна той, без да откъсва очи от Раджан. — Погледни се. Погледни какво са сторили те, Лин. Трябва да ги застреляш.

— Не.

— Най-малкото трябва да ги раниш.

— Не.

— Опасно е да ги оставиш да живеят. Познанството ти с тези хора… никак не е добро.

— Няма нужда — измърморих.

— Трябва да застреляш поне единия, non?

— Не.

— Много добре. Тогава аз ще ги застрелям вместо теб.

— Недей — настоях. Бях му благодарен, че им попречи да ме убият, но още по-благодарен му бях, че дойде навреме и ми попречи аз да убия тях. Вълни от гадене и облекчение заляха кървавочервените ми мисли и отмиха гнева. Тръпнех, а в очите ми трептеше последната засрамена усмивка. — Не искам да ги застрелям… Не искам и ти да ги застрелваш. Аз изобщо не исках да се бия с тях. И нямаше да се сбия, ако те не ме бяха нападнали първи. Те постъпват точно така, както бих постъпил и аз, ако я обичах. Опитват се да я защитят. Те не са срещу мен. Това изобщо не е заради мен, а заради нея. Остави ги.

— Ами тя?

— Ти беше прав — промълвих тихо. — Свършено е с нея. Тя вече е мъртва. Съжалявам, че не те послушах. Предполагам… че трябваше да го видя с очите си.

Посегнах и затулих с длан дулото на пистолета му. Раджан трепна и се отпусна. Като виеше от болка, близнакът му се заотдалечава с пълзене покрай стената. После бавно натиснах ръката на Дидие надолу и свалих пистолета. Раджан ме погледна в очите. Забелязах как учудването и страхът в черните му очи преминаха в облекчение. Той ме гледаше втренчено, а после се строполи до брат си.

Следван плътно от Дидие, аз поех по тайния коридор и заслизах по обгорените стълби.

— Длъжник съм ти, Дидие — ухилих се в тъмното.

— И още как — потвърди той. Точно в този миг стълбището рухна под нас и ние пропаднахме през обгорелите и изпотрошени дъски на коравия под долу.

Като плюех и кашлях сред облака пепел и летящи влакна, аз се измъкнах изпод приятеля си и седнах. Вратът ми беше вдървен и ме болеше. Бях паднал на китката и рамото си и ги бях навехнал, но иначе май бях невредим и нямах нищо счупено. Дидие беше паднал върху мен и го чух как пъшка жално.

— Добре ли си бе, човек? Боже, ама как паднахме! Наред ли си?

— Край! — изръмжа Дидие. — Връщам се да застрелям тая жена!

Засмяхме се и закуцукахме към изхода на разрушения Дворец. И продължихме да се смеем часове по-късно, докато промивахме и превързвахме раните си. Дидие ми даде да облека чиста риза и панталони. Гардеробът му беше изненадващо стилен и пъстър за човек, който ходеше в „При Леополд“ облечен в обичайната си парцалива униформа. Обясни ми, че повечето от тези яркоцветни нови дрехи са му оставени от любовници, които така и не са дошли да си ги приберат, и се сетих за Карла, която ми даваше дрехи, някога принадлежали на любовниците й. И смехът отново избликна, докато вечеряхме заедно в „При Леополд“ и Дидие ми разказваше за последните си романтични неволи. Продължавахме да се смеем, когато Викрам Пател се втурна по стълбите, разперил развълнувано ръце за поздрав.

— Лин!

— Викрам!

Станах тъкмо навреме, за да попадна в летящата му прегръдка. Той обгърна раменете ми с ръце, огледа ме целия и се намръщи, щом забеляза раните по главата и лицето ми.

— Мамка му, какво ти се е случило бе, човек?

Беше все така облечен в черно и вдъхновен от каубойската си мечта, но вече с не толкова крещящи, а с много по-изтънчени дрехи. Под влияние на Лети, предположих. Въпреки че новият по-скромен вид му отиваше, аз се успокоих, като видях любимата му шапка все така увиснала на ремъка през врата му.

— Да видиш другите как изглеждат! — отвърнах и хвърлих поглед на Дидие.

— Защо не се обади, че си се върнал бе, човек?

— Върнах се едва днес и имах доста работа. Как е Лети?

— Тя се чувства страхотно, йаар — отвърна той весело и седна. — Залови се с един бизнес, някаква си там мултимедия, с Карла и новото й гадже. Страхотно ще бъде.

Обърнах се и погледнах Дидие, който сви уклончиво рамене, а после изгледа вбесено Викрам, озъбен от гняв.

— Да му се не види, човече! — извини ми се Викрам, явно сконфузен. — Мислех, че знаеш. Мислех си, че Дидие сигурно ти е казал, йаар.