Шантарам

Стигнах до стълбището, по което се изкачих преди години, когато дойдох с Карла да спасим Лиса Картър. Тапетите с десен на цветя, някога с толкова пищни цветове и текстура, бяха овъглени и се белеха — тук-там на опушените стени. Стълбището беше изцапано със сажди, а килимът се бе превърнал в купчини пепел. Заизкачвах се бавно, като изпробвах всяко стъпало, преди да се отпусна с цялата си тежест върху него. В средата на стълбището едно от тях пропадна и аз побързах да се добера до първата стълбищна площадка.

На горния етаж се наложи да спра, докато очите ми свикнат с тъмнината. Малко по-късно вече различавах дупките в пода и започнах да се промъквам покрай тях. Пожарът беше изпепелил части от къщата и оставил отвори и овъглени останки, но някои места бяха пощадени изцяло. Недокоснатите части бяха толкова чисти и подредени, точно както ги помнех, че още повече усилваха призрачното и странно усещане. Струваше ми се, че непрекъснато преминавам от миналото, отпреди пожара, в разрухата на настоящето. Сякаш собствените ми спомени създаваха тези грандиозни оцелели зони в къщата.

Някъде по този широк коридор на горкия етаж стъпих на изтъняло място на пода и кракът ми пропадна. Залитнах и се врязах в стената зад мен. Стената рухна, аз се препънах тромаво и пропаднах, размахвайки ръце да се заловя за нещо твърдо сред рушащите се останки. Тупнах тежко, много по-скоро, отколкото очаквах, и веднага разбрах, че се намирам в един от тайните коридори на мадам Жу. Стената, която пробих, изглеждаше солидна като останалите, но беше просто параван от шперплат, облепен с вездесъщите тапети на цветя.

Станах и се изтупах. Намирах се в много тесен и нисък коридор, който се виеше пред мен покрай стените и ъглите на стаите. В стените имаше монтирани метални решетки. Някои бяха ниско над пода, а други по-високо. Под високите решетки имаше стъпала. От най-ниското погледнах през сърцевидните пролуки на решетката. Цялата стая се виждаше — напуканото огледало на стената, разпадналото се изгоряло легло и ръждясалото метално нощно шкафче до него. Имаше още няколко стъпала и аз си представих мадам Жу, приклекнала на най-горното, как, притаила дъх, гледа, гледа…

Коридорът направи няколко завоя и загубих представа къде съм — в непрогледния мрак не знаех дали стоя с лице към фасадата, или към задната страна на къщата. На едно място тайният коридор тръгваше рязко нагоре. Започнах да се катеря, металните решетки изчезнаха и в тъмното аз се препънах в стълбище. Продължих, опипом нагоре и се блъснах в една врата. Малка дъсчена порта — толкова малка и с идеални пропорции, че приличаше на вратата на детска къщичка за игри. Натиснах дръжката и тя се отвори. Бутнах я и нахлулата отвън светлина ме накара да се свия и да отстъпя назад.

Влязох в таванска стая, осветена от четири прозореца със стъклописи — като малки параклиси над външния покрив на сградата. Огънят беше стигнал и тук, но не беше успял да я опожари. Стените бяха почернели и омазани със сенки от сажди, а по пода имаше няколко дупки, под които, се виждаше широко кухо пространство между него и тавана на долната стая. Някои места в дългата таванска стая бяха оцелели от пламъците. На тези островчета с екзотични килими и непокътнати стени мебелите още стояха, цели и невредими. А в коравата прегръдка на едно подобно на трон кресло, с разкривено лице и налудничав поглед, седеше мадам Жу.

Щом се приближих до нея, открих, че злобният й поглед не беше насочен към мен. Тя се взираше с омраза в някаква точка от миналото, в някакво място, в някакво събитие или в някого, приковало мислите й така здраво, както веригата, с която е окована танцуваща мечка. Лицето й беше гримирано с дебел слой пудра и козметика. То беше маска — по-скоро трагична, отколкото гротескна в своята заблуда и преувеличение. Устните бяха начервени далеч извън контурите им. Изписаните вежди — по-големи от истинските. Скулите се издуваха над костите отдолу. Когато се приближих достатъчно, забелязах, че от ъгълчето на устата й текат лиги и капят в скута й. Миризмата на алкохол — неразреден джин, витаеше около нея и се смесваше с други противни зловония. Косата й почти изцяло бе скрита под перука. Черната перука „Помпадур“ беше леко килната настрани и отдолу се показваше къса и рядка побеляла коса. Беше облечена в зелена копринена китайска рокля. Яката й скриваше шията почти до брадичката. Седеше с подгънати колена и стъпала, отпуснати върху креслото. Бяха съвсем мънички, като детски стъпалца, обути в меки копринени чехли. Дланите й, отпуснати и безизразни като зиналата й уста, лежаха в скута, като че изхвърлени от морето на пустинен бряг.