Шантарам

Спрях пред цеха на моите приятели от Шри Ланка Вилу и Кришна. Нещо не беше наред. Табелките отвън бяха сменени, а двойната входна врата — широко отворена. Изкачих се по стълбите, надникнах вътре и видях, че работилницата за паспорти я нямаше и на нейно място имаше конвейер, произвеждащ гирлянди от цветя.

— Нещо не е наред ли? — попита Дидие, щом отново възседнах мотора и натиснах стартера.

— Да. Трябва да се отбием на още едно място. Преместили са я. Трябва да се видя с Абдул и да разбера къде е новата работилница.

— Alors — изпъшка той и се вкопчи в мен така здраво, все едно щяхме да скачаме с един парашут. — Кошмарът продължава!

Малко по-късно го оставих с мотора пред входа на къщата на Абдул Гани. Портиерът на входната врата ме позна и вдигна ръкав с театрален поздрав. Той отвори, аз пъхнах банкнота от двайсет рупии в другата му ръка и влязох в хладното сенчесто фоайе. Там ме посрещнаха двама прислужници. Познаваха ме добре и ме поведоха нагоре по стълбите с широки дружелюбни усмивки и малка пантомима — коментар за дължината на косата ми и колко съм отслабнал. Единият почука на вратата на обширния кабинет на Абдул Гани и зачака, прилепил ухо до нея.

— Ао! — извика Гани отвътре. Влез!

Прислужникът влезе и затвори вратата, а малко по-късно се върна. Кимна ми с глава и отвори широко вратата. Влязох. Яркото Слънце блестеше във високите сводести прозорци. Сенки забиваха копия и нокти в полирания под. Абдул седеше в кресло срещу прозореца. Виждаха се само закръглените му ръце, вдигнати нагоре като наденици на касапска витрина.

— Значи е вярно?

— Кое е вярно? — попитах и минах пред креслото да го погледна. Потресох се, когато забелязах колко е остарял старият приятел на Кадер през деветте месеца, откакто не го бях виждал. Гъстата коса беше почти бяла, а веждите — посребрени. Финият нос бе ограден от дълбоки бръчки, които слизаха надолу покрай устата към отпуснатата челюст. Устните му, някога най-чувствените, които бях виждал в Бомбай, бяха напукани като устните на Назир в снежните планини. Торбичките под очите му бяха увиснали чак под скулите и аз изтръпнах, защото ми напомниха за увисналите торбички под очите на лудия Хабиб. А очите — засмените златисто кехлибарени очи — бяха безизразни, в тях нямаше онези възторжени радости и суетни заблуди, блестели някога в страстния му живот.

— Ти дойде — отвърна той с познатия оксфордски акцент, без да ме погледне. — И това е истината. Къде е Кадер?

— Абдул, съжалявам… той е мъртъв — отвърнах незабавно. — Той… Руснаците го убиха. Опитваше се да стигне до селото си на връщане от Чаман и да закара коне.

Абдул се хвана за гърдите и зарида като дете, скимтеше и стенеше несвързано, а едрите сълзи бликаха невъздържано от големите му очи. След малко се съвзе и ме погледна.

— Кой оцеля заедно с теб? — попита ме той със зяпнала уста.

— Назир… и Махмуд. И едно момче, Ала-уд-Дин. Само четирима.

— Без Халед? Къде е Халед?

— Той… той тръгна в снега последната нощ и така и не се върна. Мъжете казаха, че чули изстрели в далечината. Не знам дали са стреляли по Халед. Аз… не знам какво се е случило с него.

— Значи ще бъде Назир… — промълви той.

Риданията отново избликнаха и той зарови лице в месестите си длани. Гледах го, притеснен, и не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя. От мига, в който прегърнах тялото на Кадер на снежния планински склон, аз отказвах да приема смъртта му. И още бях гневен на Кадер Хан. Докато държах този гняв пред себе си като щит, обичта към Кадер и скръбта за него бяха далечни чудеса, скрити дълбоко в сърцето ми. Докато бях гневен, можех да надвия сълзите и съкрушителния копнеж, които правеха Гани толкова нещастен. Докато бях гневен, аз можех да се съсредоточа върху непосредствената задача — да получа сведения за Кришна, Вилу и работилницата за паспорти. Тъкмо смятах да го попитам, когато той отново заговори.

— Знаеш ли какво ни струваше… освен… освен неповторимия му живот… геройското проклятие на Кадер? Милиони. Войната му ни струваше милиони. Ние я подкрепяхме по всякакви начини години наред. Ти може би ще си помислиш, че ни е била по джоба. Сумата, в края на краищата, не е чак толкова голяма. Но грешиш. Никоя организация не може да поддържа такова налудничаво геройско проклятие като това на Кадер. А аз не успях да го разубедя, не успях да го спася. Парите не значеха нищо за него, разбираш ли? Не можеш да убедиш човек, който няма представа за парите и за… за тяхната стойност. Това е единственото, което обединява всички цивилизовани хора, не си ли съгласен? Ако парите не означават нищо, няма цивилизация. Нищо няма.

И той се унесе в неразгадаемо ломотене. Сълзите потекоха като малки реки по бузите му и капеха в скута му през жълтата светлина.

— Абдулбай — повиках го, след като измина доста време.

— Какво? Кога? Сега ли? — попита той и изведнъж в очите му заискри ужас. Долната му устна се вцепени в жестока злобна извивка, каквато никога досега не бях забелязвал у него и дори не си бях представял, че притежава.