Шантарам

— До-до-тийн хазаар — отговорих с жаргонния израз „две-две-три хиляди“, което винаги означава три.

— Тийн хазаар! — изпухтя той, по-скоро по навик, отколкото, защото наистина се притесни. Три хиляди рупии бяха значителна сума за уличните търговци и в бордеите, но в контекста на обмяната на валута на черно бяха нищо работа. Бюрото на Раджубай събираше сто пъти по толкова, че и повече, всеки ден, и той често ми плащаше по шест хиляди рупии наведнъж — заплатата ми и дела от комисионните.

— Аби, бхай-йя, аби! Веднага, братко, веднага!

Раджубай извърна глава, мръдна вежди и подкани с жест един от служителите си. Мъжът му подаде три хиляди рупии в употребявани, но чисти банкноти от по сто рупии. Раджубай прелисти малката пачка по навик — двойна проверка — и ми я подаде. Пъхнах две банкноти в джоба на ризата си и прибрах другите в дълбокия вътрешен джоб на дългия си елек.

— Шукрия, чача — усмихнах се. — Маин джата ху. Благодаря, чичо. Ще тръгвам.

— Лин! — извика той и ме дръпна за ръкава. — Хамара бета Халед, каиса хаин? Как е нашият син Халед?

— Халед не е с нас — отвърнах, мъчейки се да запазя неутрален тон и изражение. — Той тръгна на път, на ятра, и не знам кога ще го видим.

На слизане към таксито прескачах по две стъпала наведнъж и при всеки скок пищялите ми се разтреперваха. Шофьорът веднага навлезе сред колите и аз му казах да кара към един познат магазин за дрехи на „Колаба Козуей“. Един от сибаритските разкоши на Бомбай е безкрайното разнообразие от относително евтини, добре ушити дрехи, които непрекъснато се променяха според най-новите индийски и чуждестранни модни тенденции. В бежанския лагер Махмуд Мелбааф ми беше дал дълъг син елек от шевиот, бяла риза и кафяви панталони от груб плат. Бяха свършили работа за пътуването от Кета дотук, но в Бомбай държаха много горещо и изглеждаха твърде странно — привличаха вниманието към мен, а аз се нуждаех от прикритието на сегашната мода. Избрах чифт черни джинси с яки, дълбоки джобове, нов чифт кецове вместо съсипаните ми кубинки и широка бяла копринена риза, която щях да нося над джинсите. Преоблякох се в пробната, запасах ножа си в колана на джинсите и го скрих под ризата.

Шофьорът на таксито последва указанията ми и спря пред входа на „При Леополд“. Платих му и се позадържах на оживения „Козуей“, втренчен в широката врата на ресторанта, където реално бе започнала съдбовната ми връзка с Карла и Кадербай. Всяка врата е проход, водещ през времето и пространството. През същата тази врата, през която влизаме и излизаме в стаята, ние влизаме и излизаме в миналото на стаята и безкрайно разгръщащото се бъдеще. Хората някога са го знаели, дълбоко залегнало в общото съзнание и общото въображение. Все още може да намерите хора, които украсяват вратите и им оказват почит във всяка култура — от Ирландия до Япония. Изкачих едно, две стъпала и посегнах с десница да докосна първо касата на вратата, а после гърдите си там, където е сърцето — салаам към съдбата и в знак на почит към мъртвите приятели и врагове, които влизаха заедно с мен.

Дидие Леви седеше на обичайното си място и наблюдаваше клиентелата и оживената улица. Разговаряше с Кавита Сингх. Гледаше в друга посока, но вдигна очи и ме видя да се приближавам към масата. Погледите ни се срещнаха. За един миг се гледахме в очите и всеки от нас разчиташе изменчивото изражение на другия — като гадатели, тълкуващи смисъла в магията на разпръснатите кости.

— Лин! — провикна се той, хвърли се напред, обви ме с ръце и ме разцелува по двете бузи.

— Радвам се да те видя, Дидие.

— Ба! — Той се изплю и избърса устни с опакото на ръката си. — Ако модата сред свещените воини е да носят такава брада, благодаря на всички закрилящи ме сили, че съм атеист и страхливец!

Стори ми се, че имаше малко повече побелели косми в гъстите си къдрици, които се спускаха върху яката на якето му. Воднистосините очи гледаха малко по-уморено и бяха малко по-зачервени. Ала дяволитата пакостливост все така вдигаше веждите му, а игривата усмивка, която добре познавах и толкова обичах, също си беше там, извила горната му устна. Той си беше същият, в същия град; и беше хубаво да се прибереш у дома.

— Здравей, Лин — поздрави ме Кавита, избута Дидие встрани и ме прегърна.

Беше красива. Гъстата й тъмнокестенява коса беше разрошена, гърбът й — изправен, очите й — ясни. Докато ме прегръщаше, случайният приятелски допир на пръстите й по моя врат предизвика у мен такъв нежен захлас, след кръвта и снеговете на Афганистан, че все още го усещам след всичките тези години.

— Сядай, сядай! — провикна се Дидие и замаха на сервитьорите да донесат още напитки. — Merde, чух, че си мъртъв, но не повярвах! Толкова се радвам да те видя! Тая вечер ще се натряскаме знаменито, non?