Шантарам

— И аз не — съгласи се Махмуд. — Войниците на Масуд ви занесоха с Назир и с мене в един камион, за пътя за Чаман. В Чаман пакистанците, граничарите, те искат да вземат на Назир пушките. Той им дава пари — от твойте пари, от колана портфейл — и оставил пушките. Ние скрие тебе в одеялата с двамата мъртъвци. Сложихме ги отгоре на тебе и ги показваме на граничарите. Казваме, че искаме за тези мъже хубаво мюсюлманско погребение. После идваме в Кета, в тази болница, и пак искат да вземат на Назир пушките. Ние пак им даваме пари. Те искат да ти отрежат пръстите заради миризмата…

Поднесох ръце към носа си и ги подуших. Все още излъчваха гадна, мъртвешка смрад — слаба, но достатъчно осезаема, за да ми напомни разложените кози крака, последната ни вечеря в планината. Стомахът ми се сви и се огъна като разярен котарак. Махмуд бързо взе една метална купа и я поднесе под лицето ми. Повърнах черно-зелена жлъчка в купата и рухнах безпомощно върху коленете си.

Когато пристъпът отмина, се облегнах на леглото и грабнах с благодарност цигарата, която Махмуд ми запали.

— Давай — заекнах.

— Какво?

— Ти говореше… за Назир…

— О, да, да, той извади калашник от под неговото пату и го насочва към тях. Казва им, че ще ги избие всичките, ако те режат. Искат да извикат пазачите, лагерната полиция, но Назир, той е на вратата на палатката с автомата. Не могат да минат край него. А аз съм от другата му страна и му пазя гърба. И те те лекуват.

— Страхотна здравна застраховка — афганец с калашник, прицелен в лекаря ти.

— Да — съгласи се той без никаква ирония. — А после лекуват Назир. И после след два дни без сън и много рани, Назир заспа.

— Не извикаха ли пазачите, когато той заспа?

— Не. Тук всичките са афганци. Лекарите, ранените, пазачите, всичките са афганци. Но лагерната полиция не. Те са пакистанци. Афганците не обичат пакистанска полиция. Те имат големи неприятности с нея. Всички имат неприятности с пакистанска полиция. Затова дават на мен разрешение и аз вземам пушките на Назир, докато той спи. И се грижа за него. И за теб се грижа. Чакай, мисля, че приятелите ни дойдоха!

Дългите завеси на входа на палатката се разтвориха и жълтата светлина на топлия ден ни зашемети. Влязоха четирима мъже. Афганци, бойци ветерани — корави мъже с очи, втренчени в мен, сякаш иззад украсеното дуло на джезаил. Махмуд стана да ги посрещне и им прошепна няколко думи. Двама от мъжете събудиха Назир. Той спеше дълбоко и при първия допир се завъртя и изръмжа на мъжете, готов да се бие. Успокоен от спокойните им лица, той се обърна да ме провери. Щом видя, че съм буден и седя, се ухили толкова широко, че усмивката му изглеждаше малко стряскащо върху това толкова рядко усмихващо се лице.

Двамата мъже му помогнаха да стане. Дясното му бедро беше превързано с бинт. Облегнат на раменете им, той изкуцука навън, на слънце. Другите ми помогнаха да се изправя. Опитах се да ходя, но ранените ми пищяли отказваха да ми се подчиняват. Едвам ситнех, тътрейки крака. След няколко секунди срамно немощно тътрене, мъжете направиха „столче“ с ръце и без усилия ме бутнаха върху него.

През следващите шест седмици се възстановявахме така: оставахме някъде няколко дни, може би седмица, а после ни местеха в нова палатка, бордей или тайна квартира. Пакистанските тайни служби НСИ проявяваха злонамерен интерес към всеки чужденец, влязъл в Афганистан по време на войната без тяхно позволение. Проблемът на Махмуд Мелбааф — наш опекун през тези уязвими седмици, беше очарованието, което таеше нашата история сред бежанците и изгнаниците, които ни приютяваха. Аз боядисах русата си коса тъмна и почти не свалях слънчевите си очила. Но независимо колко предпазливи и потайни бяхме в бордеите и лагерите, където отсядахме, винаги имаше някой, който знаеше кой съм. Изкушението да говорят за американския контрабандист на оръжие, ранен в бой, воювайки на страната на муджахидините, беше неустоимо. Подобни разговори бяха достатъчни, за да събудят любопитството на всеки агент от всяко разузнаване. Ако тайната полиция ме откриеше, щяха да разберат, че американецът всъщност е избягал австралийски затворник. За някои това щеше да означава повишения, а за изтезателите, които щяха да се заемат с мен, преди да ме предадат на австралийските власти — особена тръпка. Ето защо се местехме често и бързо и не разговаряхме с никого, освен с неколцината, на които поверявахме ранения си живот.