Шантарам

Погледът ми тичаше по изровената земя и търсеше дупки и камъни, опитваше се да намери най-безопасния път. Един мъж вляво от мен падна. Беше Джалалаад. Той тичаше до Назир, на по-малко от сто метра от мен. Един снаряд избухна право пред него и разкъса младото му тяло на късове. Отново забих поглед в земята. Прескачах скали и камъни, препъвах се, но не падах. Видях Сюлейман на петдесет метра пред мен да стиска гърлото си, а после залитна напред и пробяга няколко крачки, превит на две, сякаш търсеше нещо по земята. Тялото му се сгърчи, свлече се върху лицето си и рухна странично. Лицето и гърлото му бяха кървави, разкъсани, раздрани. Опитах се да го заобиколя, но земята беше неравна и обсипана с камъни и се наложи да го прескоча.

Забелязах първите огнени проблясъци на вражеските калашници. Бяха далече, поне на двеста метра, много по-далече, отколкото предполагах. Един трасиращ куршум изсвистя покрай мен, само на крачка отляво. Нямаше да се справим. Не можехме. Те бяха много — стреляха с малко автомати, но имаха достатъчно време да се прицелят и да ни застрелят. Щяха да ни избият. И тогава яростна вихрушка от взривове затрещя сред вражеските позиции. „Идиоти! Гръмнаха собствените си снаряди!“ — помислих си и изстрели като фойерверки разтресоха света едновременно от всички посоки. Назир вдигна автомата си и започна да стреля тичешком, видях Махмуд Мелбааф да стреля пред мен, вдясно, където преди беше Сюлейман. Вдигнах автомата и натиснах спусъка.

Някъде много наблизо се разнесе смразяващ кръвта писък. Внезапно разбрах, че крещя аз, но не можех да млъкна. Гледах мъжете, прекрасните храбри мъже до мен, как тичат към дулата на автоматите, и Боже, прости, че си го помислих, и Боже, прости, че го казах, но те бяха величествени, величествени, ако величието е дивен и буен възторг. Такава би била любовта, ако любовта беше грях. Такава би била музиката, ако музиката можеше да убива. И с всяка крачка в моя бяг аз изкатервах стена на затвор.

И после, в света — внезапно притихнал като дълбоко море — краката ми замряха, а гореща, песъчлива, мръсна, взривена земя задръсти очите и устата ми. Нещо ме беше улучило в краката. Нещо твърдо, нажежено и нетърпимо остро бе уцелило краката ми. Залитнах напред, сякаш бягах в тъмното, и се стоварих върху един повален дънер. Минометен изстрел. Металните парчета. Оглушителната тишина на шока. Горящата кожа. Ослепителната пръст. Задушаващата борба да си поемеш дъх. Някаква миризма изпълни черепа ми. Миризмата на собствената ми смърт… Мирише на кръв и на морска вода, и на влажна пръст, и на пепел от изгорели дърва, когато усетиш миризмата на своята смърт, точно преди да издъхнеш… А после се ударих в земята толкова силно, че я пробих и пропаднах в дълбок мрак без сънища. Пропадах цяла вечност. И нямаше светлина, нямаше светлина.

Пета част

Трийсет и седма глава

Ако се взреш в студеното му мъртво око, фотоапаратът винаги ти се подиграва, като ти показва истината. На черно-бялата снимка бяха почти всички мъже от муджахидинския отряд на Кадер, събрани за онзи вид официален портрет, на който хората от Афганистан, Пакистан и Индия винаги изглеждат по-сковани и по-сърдити, отколкото всъщност са. От подобна снимка няма как да разбереш колко много са обичали да се смеят и колко често са се усмихвали. Никой от тях не гледаше право в обектива. Погледите на всички — без мен — бяха насочени малко по-нагоре или по-надолу, малко вляво или малко вдясно. Само моите очи се взираха в мене, докато държах снимката в бинтованите си ръце и си припомнях имената на хората, наредени един до друг в неравни редици.

Маздур Гул, каменоделецът зидар — името му означава трудещ се — чиито ръце бяха придобили постоянен белезникав цвят от десетилетията работа с гранит… Дауд — който обичаше да го наричат по английски Дейвид — чиято мечта беше да посети великия град Ню Йорк и да се нахрани в изискан ресторант… Замаанат, името му означава доверие — чиято храбра усмивка скриваше мъките на срама от това, че цялото му семейство живееше в глад и мизерия в Джалозай, огромен бежански лагер край Пешавар… Хаджи Акбар — назначен за лекар на отряда само защото някога е лежал два месеца като пациент в кабулска болница и който, когато пристигнах в лагера и се съгласих да поема задълженията на лекар, посрещна това с молитви и от радост затанцува като дервиш… Алеф — дяволитият и ехиден пущунски търговец, който умря, пълзейки в снега с разкъсан гръб и горящи дрехи… Джума и Ханиф — двете луди глави, убити от безумеца Хабиб… Джалалаад — безстрашният им млад приятел, загинал при последната атака… Ала-уд-Дин, името му на английски се съкращава до Аладин — който успя да избяга без драскотина… Сюлейман Шахбади с набръчканото чело и печалните очи — загинал, докато ни водеше към вражеските дула.