Шантарам

Стигнахме до мястото, откъдето дойде викът, едновременно с останалите. Назир и Сюлейман се втурнаха през групата, за да видят какво гледаме, и замряха мълчаливо и неподвижно, щом видяха Халед Ансари, коленичил над тялото на Хабиб Абдур Рахман. Безумецът лежеше по гръб. Беше мъртъв. От гърлото, от което само преди минути бяха излезли думите за късмета, стърчеше нож. Беше забит във врата му и извъртян, точно както самият Хабиб беше постъпил с конете ни и със Сидики. Но ножът, в който се взирахме и който стърчеше от изкаляното жилесто гърло като клон от речно корито, не беше на Хабиб. Всички добре познавахме този нож. Всички бяхме виждали стотици пъти характерната му дръжка, издялана от рог. Ножът на Халед.

Назир и Сюлейман прихванаха Халед под мишниците и внимателно го вдигнаха от трупа. Отначало той прие помощта им, но после ги отблъсна и коленичи до тялото. Шалът пату на Хабиб беше надиплен около гърдите му. Халед извади нещо от пазвата на пилотското яке на мъртвеца. Беше метално — две парчета метал, окачени на кожени ремъци на врата на Хабиб: парчетата за спомен от танка, който бяха унищожили тримата с Ханиф и Джума. Парчетата, които приятелите му носеха на вратовете си.

Халед се изправи, обърна се и бавно се заотдалечава от мястото на убийството. Когато мина покрай мен, сложих ръка на рамото му и тръгнах с него. Зад мен се разнесе яростен вик и Джалалаад връхлетя върху трупа на Хабиб с приклада на своя „Калашников“. Погледнах през рамо и видях как съкрушителният удар смачка безумните очи на лудия. И — ето още едно от странните извращения на сърцето — аз усетих, че ми е жал за Хабиб. На мен самия ми се беше приисквало да го убия неведнъж, радвах се, че е мъртъв, но в този миг душата ми изпитваше такава жалост към него, че скърбях, все едно ми беше приятел. „Той е бил учител“ — помислих си. — „Най-свирепият и опасен човек, който някога съм познавал, е бил учител в детска градина.“ Не можех да се отърся от тази мисъл — сякаш в този миг това беше единствената истина, която бе от значение.

Когато най-сетне мъжете откъснаха Джалалаад и го издърпаха, там не беше останало нищо, нищо, освен кръв, сняг, коса и раздробени кости — там, където до преди малко имаше живот и измъчен разум.

Халед се върна в пещерата. Мърмореше нещо на арабски. Очите му блестяха, изпълнени с видение, което го озаряваше и изпълваше белязаните му черти със страшна решителност.

В пещерата той свали колана от кръста си, на който беше закачено канчето му, и го пусна на земята. Свали от рамото си патрондаша и пусна и него. След това пребърка джобовете си и извади всичко от тях, едно по едно, докато върху него не остана нищо, освен дрехите. В краката лежаха фалшивите му паспорти, парите му, писмата му, портфейлът, оръжията, украшенията и дори напуканите и измачкани снимки на отдавна мъртвото му семейство.

— Какво каза той? — попитах Махмуд. През последните няколко седмици избягвах погледа на Халед. Изведнъж обаче ме обзе страх, че ще го загубя, че вече съм го загубил.

— Това е от Корана — отвърна ми шепнешком Махмуд. — Той декламира сури от Корана.

Халед излезе от пещерата и се отправи към ръба на площадката. Изтичах да го спра и го блъснах назад с две ръце. Той ми го позволи, но после отново тръгна към мен. Обгърнах го с ръце и го издърпах няколко крачки назад. Не се съпротиви. Гледаше право пред себе си, взрян в онова вбесяващо видение, което само той виждаше, докато декламираше хипнотизиращо поетичните стихове от Корана. И когато го пуснах, той отново се запъти извън лагера.

— Помогнете ми! — изкрещях. — Не виждате ли? Той отива! Той отива навън!

Махмуд, Назир и Сюлейман притичаха, но вместо да ми помогнат да озаптим Халед, сграбчиха ръцете ми и внимателно ги издърпаха от него. Халед моментално се устреми напред. Изтръгнах се от хватката им и отново се втурнах да го спра. Изкрещях и го зашлевих по лицето, за да го събудя за опасността. Той не се съпротивляваше и не реагира. Усетих как парещи сълзи се стичат по лицето ми и подлютяват напуканите ми измръзнали устни. Почувствах как риданията напират в гърдите ми като река, заливаща загладени камъните, отново и отново, и отново. Стиснах го с едната ръка през врата, а с другата около кръста.

Колкото и да бе измършавял и отпаднал през последните седмици, Назир беше твърде силен за мен. Стоманените му ръце се сключиха около китките ми и ги откъснаха от Халед. Махмуд и Сюлейман му помогнаха да ме удържи, докато се съпротивлявах и се мъчех да хвана Халед за якето. А после го видяхме как излиза от лагера и навлиза в зимата, която по един или друг начин бе съсипала и убила всички ни.

— Ти не го ли видя? — попита ме Махмуд, когато той изчезна. — Не видя ли лицето му?

— Да, видях го, видях го — изхълцах, докато куцуках обратно към пещерата, за да пропадна в порутената килия на своето нещастие.