Шантарам

Нюйоркският акцент, оцветен по арабски, ме заля като топла пенлива вълна и едва се сдържах да не го прегърна. Липсваше ми увереността, която този глас неизменно ми вдъхваше, и честното страдание, което виждах по белязаното лице. Толкова се радвах, че отново имам приятелството му, че обърках смисъла на казаното от него за Кадербай. Реших, без изобщо да се замисля, че той говори за Абдула. Но той не говореше за него и този шанс, също като още сто други шанса да науча цялата истина в един-единствен разговор, бе загубен.

— Ти колко добре познаваше Абдула? — попитах го.

— Доста добре — отвърна той и леката му усмивка се превърна във въпросителна бръчка. „Накъде отива този разговор?“

— Харесваше ли го?

— Не особено.

— Защо?

— Абдула не вярваше в нищо. Той беше бунтовник без кауза в един свят, който не разполага с достатъчно бунтовници за истинските каузи. Не обичам и нямам вяра… на хора, които не вярват в нищо.

— Това включва ли и мен?

— Не — засмя се той. — Ти вярваш в много неща. Затова те харесвам. Затова Кадер те обичаше. Той наистина те обичаше, знаеш ли. На няколко пъти ми го е казвал.

— И в какво вярвам? — присмях се аз.

— Вярваш в хората — отвърна той бързо. — Онази история с клиниката в бордея и така нататък. Историята, която тази вечер разказа на момчетата, за селото. Подобни глупости ги забравяш, ако не вярваш в хората. Работата ти в бордея, когато холерата го покоси — Кадер бе възхитен от онова, което тогава направи, и аз също. Мамка му, мисля, че по едно време ти накара даже и Карла да повярва. Трябва да разбереш, Лин. Ако Кадер имаше избор, ако имаше по-добър начин да извърши онова, което бе длъжен да извърши, той щеше да го избере. Всичко се разви така, както трябваше. Никой не е искал да те преебе.

— Дори и Карла? — усмихнах се, наслаждавайки се на последното дръпване от цигарата, преди да я загася в снега.

— Е, Карла може би, да — призна той със своя кратък, тъжен смях. — Но Карла си е такава. Мисля, че единственият, с когото тя никога не се е ебавала, беше Абдула.

— Били ли са заедно? — попитах толкова изненадан, че не можах да потисна лекото бодване на ревността и сключих навъсено вежди.

— Е, „заедно“ не би могло да се каже — отвърна той спокойно, като ме гледаше в очите. — Но някога тя беше с мен. Живеех с нея.

— Ти… какво?!

— Живях с нея. Шест месеца.

— И какво стана? — скръцнах аз със зъби и се почувствах тъпо. Нямах право да се сърдя и да ревнувам. Никога не бях разпитвал Карла за любовниците й, нито пък тя ме беше разпитвала за моите.

— Ти не знаеш, нали?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Тя ме заряза — произнесе той бавно. — Горе-долу по времето, когато се появи ти.

— Мамка му, човече…

— Няма нищо — усмихна се той.

Умълчахме се — и двамата връщахме назад лентата на годините. Спомних си за Абдула и вълнолома край джамията „Хаджи Али“ в нощта, когато го срещнах с Кадербай. Спомних си как той ми каза, че една жена го е научила на остроумната фраза, която бе произнесъл на английски. Карла трябва да е била. Разбира се, че е била Карла. Спомних си и вдървеното държание на Халед при първата ни среща и внезапно осъзнах, че тогава сигурно е страдал и може би е обвинявал мен за това. Сега ясно разбрах какво му е струвало да се държи толкова мило и дружелюбно с мен тогава, в началото.

— Знаеш ли… — додаде той след малко. — Ти наистина трябва да внимаваш с Карла, Лин. Тя е… гневна… разбираш ли? И наранена. Тежко наранена във всички най-важни места. Като малка направо са я смазали. Тя е малко луда. Извършила е нещо в Щатите, преди да дойде в Индия. И това също я е смазало.

— Какво е извършила?

— Не знам. Нещо доста сериозно. Никога не ми каза какво. Разговаряли сме около това, ако ме разбираш. Мисля, че Кадербай знаеше какво е, защото нали той първи я срещна.

— Не, не го знаех — отвърнах му и се намръщих при мисълта колко малко неща знаех за жената, която бях обичал толкова дълго. — Защо… защо според теб тя никога не ми беше казала за Кадербай? Познавах я от доста време, когато и двамата работехме за него, но не обели и дума. Аз й говорех за него, но тя и думица не каза. Дори веднъж не е споменала името му.

— Мисля, че тя просто му е вярна, разбираш ли? Не ми се вярва да има нещо против теб, Лин. Тя е просто невероятно вярна… тоест, беше му невероятно вярна. Мисля, че го възприемаше като баща. Собственият й баща починал, когато била дете. И приемният й баща починал, когато била съвсем млада. Кадер се появил тъкмо навреме, за да я спаси, и така станал неин баща.

— Каза, че той първи я е срещнал?