Шантарам

Гладът засилваше студа. Зимата беше дълга и тежка, в планините през ден валеше сняг. Температурите денем кръжаха около нулата, но от здрач до късно след зазоряване падаха до ледени и тракащи зъбни равнища под нулата. Ръцете и краката ми мръзнеха постоянно и ме боляха от студ. Кожата на лицето ми беше изсъхнала и напукана като краката на земеделците от селото на Прабакер. Пикаехме по ръцете си, за да се борим с леденото жило на студа, и това ни помагаше временно да възстановим чувствителността им. Бяхме обаче така премръзнали, че да се изпикаеш беше сериозен проблем. Първо, изпитвахме ужас от това въобще да разтворим дрехите си, а после идваше студът, след като се лишавахме от топлата течност. Загубата на тази топлина бързо смъкваше температурата на тялото, затова винаги отлагахме до последния момент.

Онази нощ Джума не се върна. В полунощ, будни от глада и страха, всички скочихме, когато нещо тихо изпращя в тъмното. Седем дула се прицелиха. После ахнахме, когато едно лице изплува сред сенките, много по-близо, отколкото очаквахме. Беше Хабиб.

— Какво правиш, братко? — попита го любезно Халед на урду. — Много ни уплаши.

— Те са тук — отговори Хабиб с разумен, спокоен глас, който сякаш идеше от друг разум или от друго място; все едно бе медиум и говореше в транс. Лицето му беше мръсно. Всички бяхме немити и брадясали, но мръсотията на Хабиб беше толкова отблъскваща и напластена, че се стреснахме. Като отрова, изливаща се от възпалена рана, нечистотиите се процеждаха през порите на кожата му като че някъде дълбоко отвътре. — Те са навсякъде, обкръжили са ви отвсякъде. И идват насам, за да ви хванат, да ви избият, когато дойдат — още утре или вдругиден. Скоро. Знаят къде сте. Ще ви избият всичките. Сега има само един начин да се измъкнете оттук.

— Ти как ни намери тук, братко? — попита Халед със същия спокоен глас.

Бях близо до вас. Не ме ли видяхте?

— Приятелите ми… — попита Джалалаад. — Джума и Ханиф… видя ли ги някъде?

Хабиб не отговори. Джалалаад повтори въпроса по-настоятелно.

— Видя ли ги? Бяха ли в руския лагер? Заловили ли са ги?

Вслушвахме се в тишината, натегнала от страха ни и от отровната миризма на разложена плът, просмукала се в Хабиб. Той като че медитираше или може би се вслушваше в нещо, което никой не чуваше.

— Кажи ми, бач-е-кака — попита кротко Сюлейман, наричайки го с познатата дума за „племенник“, — какво искаше да кажеш с това, че сега имало само един начин да излезем оттук?

— Те са навсякъде — отвърна Хабиб с лице, изкривено от зейналата уста и налудничавия поглед. Махмуд Мелбааф ми превеждаше, шепнейки ми в ухото. — Нямат достатъчно хора. Минирали са всички по-лесни пътеки, извеждащи от планината. На север, на изток, на запад, всичко е минирано. Само на югоизток е чисто, защото си мислят, че няма да се опитате да избягате оттам. Оставили са този път чист, за да могат да дойдат и да ви хванат.

— Не можем да тръгнем нататък — прошепна ми Махмуд, когато Хабиб млъкна внезапно. — Руснаците държат долината на югоизток оттук. Оттам минава техният път за Кандахар. Когато дойдат да ни хванат, ще дойдат оттам. Ако тръгнем нататък, всички ще умрем и те го знаят.

— Сега те са на югоизток. Но утре за един ден ще са от другата страна на планината, на северозапад — каза Хабиб. Гласът му беше все така спокоен и овладян, но лицето му беше злобен лик на гаргойл и контрастът изнервяше всички ни. — Само неколцина от тях ще останат тук утре. Само неколцина, докато останалите поставят последните мини по северозападните склонове, още призори. Ако се втурнете нататък, ако ги нападнете и ги преборите утре на югоизток, ще има само неколцина от тях. Можете да пробиете и да избягате. Но само утре.

— Колко общо са те? — попита Джалалаад.

— Шейсет и осем души. Имат минохвъргачки, ракети и шест тежки картечници. Прекалено много са, че да можете да се промъкнете покрай тях нощем.

— Но ти си успял — сопна се Джалалаад.

— Те не могат да ме видят — отвърна спокойно Хабиб. — Аз съм невидим за тях. Не могат да ме видят, докато не забия нож в гърлото им.

— Това е нелепо! — изсъска му Джалалаад. — Те са войници. И ти си войник. Щом ти можеш да се промъкнеш покрай тях, и ние можем.

— Вашите хора върнаха ли се? — попита го Хабиб, вперил за пръв път налудничавия си поглед в младия боец. Джалалаад отвори уста да каже нещо, но думите потънаха в малкото разбушувало се море на сърцето му. Той сведе поглед и поклати глава. — Ти можеш ли да влезеш в този лагер, без да те видят и чуят, като мен? Ако се опиташ да се промъкнеш покрай тях, ще умреш като приятелите си. Не можеш да се промъкнеш покрай тях. Аз мога, ала ти не можеш.

— Но мислиш, че можем да си пробием път с бой? — Халед му зададе въпроса тихо и кротко, но всички доловихме настойчивостта.

— Можете. Това е единственият начин. Обиколих навсякъде из планината, бях толкова близо до тях, че ги чувах как се чешат. Точно затова съм дошъл. Дойдох да ви кажа как да се спасите. Но моята помощ си има цена. Всички онези, които не убиете утре, оцелелите, ще са мои. Давате ми ги.